Нинко Кирилов  – Човек сред хората

chovek-sred-horata

Разказите на Нинко Кирилов са едновременно претенциозни и непринудени, иронични и тъжни – в контраст, който може да те накара да се смееш с Външния си глас и да плачеш с Вътрешния. И въпреки асоциациите с Борхес, Маркес и други известни имена в световната литература, за мен това са разказите на Нинко Кирилов – неподправени, млади, с черно-бяла обсесия. Четох ги бавно по няколко, за да не се изгубя сред настроения, двойници и черни дупки.“

Това бях писала за първата му книга с разкази „Двойници и животни“. След прочита на втората звучи така:

Новите разкази на Нинко Кирилов са изключително прецизни в детайла. Концентрирани в наблюдението до степен на взиране, обсебеност в търсенето на отличимост, ключова дума, която изгражда в дълбочина цели образи, развива героя и действието по вертикал. Нещо трудно постижимо за жанра на разказа, но безпогрешна индикация за интуицията на талант.

Това са разказите на Нинко Кирилов – зрели, напуснали интимността на личното пространство на пишещия, излезли сред хората с невидими, внимателно наблюдаващи очи. Черно-бялата обсесия е оцветена с нюансите топлина, акумулирана в пукнатините на асфалта от стъпките на хиляди хора. Взирането е в леко вдлъбнатия отпечатък, оставен изпод някои подметки, едва различим със стерилен силиконов микрометър. С особено внимание към остри дамски токове. Към травми по палците на ходилата. Четох ги бавно, по няколко пъти, да не се изгубя в дълбочината на детайлите. Това им е хубавото на добрите разкази. Връщаш се многократно и с удоволствието на ценител се вглеждаш, откриваш красотата на детайла и се отпускаш в дълбоки води.

Снимах и хора с мокри коси, бяха тихи, но пък мазни и влажни, идеални за снимка, капките от дъжда са онова съзвездие, за което ти ми беше говорила, като папийонка.“

В нахвърляността на сюжета, детайлът е спасителен остров, дълго търсеното парченце лего, което сглобява картината. Инкрустиран е в щрихи с остри цветове. Като в „Сувенирът“, някак интуитивно знаеш къде ще го намериш. Кратка убождаща дума, неочаквана конструкция или обичащо дълго изречение, с достатъчен брой запетайки.

„Беше като студено олио с дъх на непозната страна, капката докосна пода съвсем близо до босия му крак.“ („Само лед“)

Като притискане на върха на молива върху листа, което излива ситуацията в картина или я запечатва в затишието на черно-бяла снимка.

„Оставяш приборите си и ме поглеждаш, както невнимателна бекасина би докоснала огледалната повърхност на езерна вода.“ („Подправката“)

Отношенията между писателя и героите, както и между самите герои са любовни. Любовта е в експресивна степен на различност, универсална и единствена едновременно. Всеки жест на взаимност е някак случаен и в същото време единственият възможен за вписване.

„Ана откъсна поглед от мобилния си телефон, намръщи се леко и го прибра обратно в чантата си, като пак подръпна долния ръб на роклята си. Във въздуха имаше няколко прашинки, които почувства, че я заобикалят като зверове.“ („Колан с шахматна плочка“)

Отличаващият се разказ е „Ария“, кулминация в структурата на книгата, в който красивото и грозното, войната и мирът сюблимират и се сливат във вселенска цялост. С елегантен жест читателят е избавен от тъмните дълбини на преживяването и захвърлен на свобода с полета на летящия винилов диск.

Има много любов в писането на този привидно строг писател, без еквивалент в съвременната българска проза. Човек сред хората. Нинко Кирилов. Ще ни гостува през октомври.