Здравка Евтимова „Юлски разкази“

yulski-razkazi

Спомням си добре срещата със Здравка Евтимова в музея на Гео Милев. Помня и как ни разказваше, че писането се случва и не можеш да му откажеш, защото има нещо за казване: „Превърни ме в дума, най-вярната дума, за да отида при тях“. Тук всичко е написано, важното е как ще го прочетеш. Книгата крие галактики, а „баба Трая знаеше какво е галактика – когато ти се спи, вдигаш очи към двора и вместо да спиш, виждаш галактика, защото през това време някой ти краде царевиците“.

Такова е писането на Здравка Евтимова. Хуморът й е неочакван, усмихва те и боли едновременно. Думите падат тежко и гравират лѝста – един път остри, разсичат като хвърлен камък с твърди, режещи дъха метафори, друг път топли като минерален извор, катерят се по черешите и ловят облаци… А често образите й са целите метафора и смисълът им е скрит в правописната грешка.

Децата – с крака, ръце и вратлета от тънка тел, като съшити с бели конци. Мъжете мачкат с гръмките си, остри гласове. Ако погалят, правят го с твърда ръка и с усмивка, скрита в брадата си. Жените готвят вкусно и пестеливо, крепят земята с къртиците и змиите, и с изсушената от юлско слънце трева върху раменете си. И докато имат сила, побеждават. Очите им – пълни с нощ, косите им – тежки като полунощ. Ако говорят, гласът им е тих и нищожен, стъпкан, изсъхнал като болно дете. Запее ли нейна жена обаче, стъпква склонове, сковава мъжете в обувките им и копае дупки за дървета в небето. („Склон“)

А песента в тези разкази тича след босите им крака, силна и вечна като реката, предвестница на любовта, която просто се случва – няма, гладна и жадна – в тази изсушена от слънцето и разпрашена от вятъра земя, защото „юли не идва без тебе“. В няколко разказа любовта е по-различна, мека и светла в чистотата си. Идва с тихия, лек полъх на трамвай No12 и те издига над жълтите изгорели облаци на площад Гарибалди.

„За Ана щастието беше секунда в погледа на някой добър човек, а любовта – хлад сред листата на голямо лятно дърво.“ („Площад Гарибалди“)

Идва като две деца, хванати за ръце, улисани в ловене на облаци, които сетне животът запраща в различни посоки с надеждата юли да се случи отново. Защото „нищо не можеше да раздели ръцете на две деца, които са се държали в най-топлото лято, продължило цял космос време.“ („Юли не идва“)

Идва с влизането на татко у дома, с обещанието му да изкачим Черни връх щом оздравея, „където е тате, там е любовта“, там „Всички пътища водят към Ъгъла на храбростта“ – един чупливо нежен и красив разказ за бащинската любов.

Целувката се случва рядко и води обратно към детството, при тихия горещ вятър, който напук на капаните, напук на белезите и гладния свят е останал някъде дълбоко, заедно със страха, че залезът ще отнесе юли от кожата. В последната топла минута преди страшна буря, преди заминаване, от което остава малка бележка с две думи, изписани с тесни, дребни букви.

В „Юлските разкази“ на Здравка Евтимова щастието е малко дете, бяга, изчезва от кръвта ти, но му е било хубаво с тебе и се надяваш, че ще се върне. То е врабче, кацнало върху купчина жито между небето и земята.

Имената на героите се повтарят – Тома, Ана, баба Марица, както се повтарят описанията на суровата земя на Радомир.

„Склонът беше остър и стръмен, земята – спечена, кафява, с жили от грапав пясък… През зимата оттам пробиваха зъбите на първия сняг; през пролетта тръгваха черни вади, ровеха ръждиви дири, режеха ждрела в камънака, вятърът се влачеше на колене, тикаше тръни, почва и пясък към къщите. Тревата стърчеше, къса и остра като жило на стършел.“

И в тази си книга Здравка Евтимова оставя вярна на своите читатели.
Пространство, в което човешката обич има много измерения и всяко едно от тях е врата към отделна вселена. Тези разкази са пътеки, които учат сърцето да се бори, а ума – да побеждава“, пише в анотацията за книгата Валентин Дишев.

Здравка Евтимова „Юлски разкази“, издателство Жанет 45, 2017
Книгата е налична в библиотеката на „Пътуващите книги на Стара Загора“.