„Не е възможно да прочетем всички книги на света, но ми се струва, че по някакъв почти вълшебен начин, всеки истински читател рано или късно успява да се добере до онези книги, които са му нужни, които формират неговия мироглед, дават му опора, крепят душевния му свят.”

MP_2015

DSC02554Мартин Петков е роден през 1976 г. Завършва Втора Английска гимназия в София и право в Софийския университет. Работил е като преподавател и юридически консултант. Публикувал е разкази и стихотворения в сп. „Пламък“ (1997-2005), сп. „Понеделник“ (2003), в. „Капитал Light“ (2004), в сборници на ИК „Квазар“ (2002, 2003), „Тера Фантастика“ (2003) и „SF Thriller“ (1998), както и в електронни издания. Автор е на стихосбирката „Сателитни антени“ (1998), на сборниците „Те не вярват в приказки“ (2008) и „Някога бяхме богове (2016).

Кога започна да четеш?

Мисля, че когато се научих да чета. :) Някъде на шест. За огромно облекчение на роднините ми, които преди това преследвах с коварно скрита зад гърба ми книжка.

Любимата ти детска книжка?

Едва ли мога да посоча една и да съм максимално точен. Със сигурност – „Пипи дългото чорапче”, „Айвънхоу”, „Остров Тамбукту”, „Винету”, „Лорна Дун”, „Тримата мускетари”, „Звездните приключения на Нуми и Ники”, комиксите на „Дъга”. С огромно закъснение открих „Приказка за Стоедин”. Без да правя истинско обобщение, струва ми се, че нашето поколение четеше горе-долу едни и същи книги и повечето от тях бяха хубави.

Коя беше първата книга, която те впечатли?

Ако отчитаме хронологията – в детските ми години може би наистина беше „Тримата мускетари” (онази трилогия, която излезе още преди 1989 година, класическо издание с твърди корици). Чел съм я над десет пъти. Това е книга за приятелството и как то се развива през годините – в началото е наивно и безкористно, дори лекомислено, по-късно го задушават користните стремежи и амбиции, суетата, но понякога, с цената на компромиси, част от него успява да оцелее. Независимо от лековатия си тон „Тримата мускетари” е жестоко честна в това отношение. Малко по-късно дойдоха книгите на Айзък Азимов, неговите поредици за роботите и за Фондацията. И веднага след това трилогията за прогресорите и странниците с главен герой Максим Камерер на Братя Стругацки.

Имаш ли настолна книга? Коя е тя?

Почти всичко от Братя Стругацки. На тях им е отреден специален рафт в библиотеката.

Казват, че сме това, което четем. Ако е така, с коя книга би се оприличил?

Не знам. Не искам да звучи самохвално, но сигурно бих се оприличил с тези книги, които съм се опитал да напиша. Там наистина съм аз.

Когато някоя книга много ти хареса, изгълтваш ли я на един дъх или й се наслаждаваш на малки хапки?

Обикновено се усещам някъде по средата на книгата. И ако в началото съм бързал, във втората половина вече се наслаждавам на всяка страница.

Книга, която е надминала първоначалните ти очаквания?

„Отдел И” на Петър Тушков, защото е едновременно неподправено българска като звучене и страхотна като изказ. Очаквах да е просто добра, а тя се оказа доста повече.

„Една и съща нощ” на Христо Карастоянов, защото стига до костния мозък на българина. И дълбае там, където други ги е страх да погледнат.

 „Супертъжна истинска любовна история”. Както заглавието, така и авторът, ми биеха на нещо много розово или псевдомодерно, но ме изненадаха приятно.

„Един ден на Иван Денисович”. Просто не предполагах, просто не предполагах… Далеч от всякаква политическа окраска, мисля че Солженицин е написал фантастичен текст.

Има ли книга, която не си успял да дочетеш?

Напоследък – да. Преди дочитах всичко, но вече нямам нерви за това. Нямам и време да чета упражнения по красиво и не чак толкова красиво писане. Ако книгата не ми казва нещо, ако не ме води нанякъде, ако не ме увлича в света си, аз я оставям.

Колко книги си купуваш месечно?

Средно по една-две на месец. Без да броим онези, които могат да бъдат намерени относително лесно в електронен формат.

Споделяш ли книгите си с приятели?

Не. Всеки трябва да намира своите книги сам. Не споделям и почти никога не препоръчвам книги дори на приятели. В миналото съм го правил и обикновено съм се разочаровал от реакцията им. Просто вкусовете на хората са различни. Предпочитам да обсъждам книги, които съм чел, с други хора, приятели или не, които също са ги чели. Това е като да имаш любима група. Не я пускаш на хора, които слушат друг вид музика, а търсиш онези, които вече харесват твоята група.

Вярваш ли, че електронната книга ще „убие“ хартиената?

Според мен противопоставянето на хартиената и електронната книга е изначално погрешно. Хартиената книга е факт и толкова. Засега електронната книга по-скоро се опитва да имитира хартиената, да се преструва на хартиена. Но онова, което изглежда не искаме да забележим, е, че в скоро време електронната форма може да доведе до създаването на съвсем друг вид „книга” – като съдържание, като начин на писане и възприемане на информацията и дори като оформление. Това може да се окаже изцяло ново изкуство и думата книга въобще да не се използва спрямо него. И то също ще бъде факт, така, както е факт – хартиената книга.

Нека да не се лъжем, хартиената книга е властвала в главите на хората над сто години и това не е никак малко. Нейният златен век е отминал (казвам го със съжаление). Дикенс е бил рок-звезда на своето време. Сега е различно и ще става още по-различно.

Кои писатели са те вдъхновили да започнеш да пишеш?

Любен Дилов, Кир Буличов, Айзък Азимов, Александър Дюма, Братя Стругацки, Владислав Крапивин.

Твоето пожелание към четящите хора?

Пожелавам на всеки да намери своята книга – откровение. Не е възможно да прочетем всички книги на света, но ми се струва, че по някакъв почти вълшебен начин, всеки истински читател рано или късно успява да се добере до онези книги, които са му нужни, които формират неговия мироглед, дават му опора, крепят душевния му свят. Пожелавам на всеки да открие своята „книжна половинка”. :)