Пътуване към брега със Станислава Ивкова

bryag-stanislavaБряг“ е уютна и искрена книга, която те загръща като в топло одеяло със светлите образи на Сула, Янис, Севда, баба й и те носи в лодка над водовъртежите на реалния живот. Чувстваш се сигурен и обгрижен в кратките диалози, които казват само колкото е нужно, в малките (но най-големи) истини за живота, облечени в обикновени, топли, обичащи думи, като дар от пътуване до брегове, до които често си копнял да стигнеш. Носиш се по течението на живота на героите със съпричастността на човешко същество, с любознателността на вечно търсещия отговори и със спокойствието на пътешественик, имащ цялото време на света, за да се наслади на пейзажа.

Като читател се чувстваш в познати води с ежедневните, вечни теми за приятелството, бягството, любовта, брака и отношенията деца – родители, но те са интерпретирани така човешки, просто и смислено, че си казваш: „да, така е, но никой не ми го е писал толкова ясно и простичко“. Това е дебютният роман на Станислава Ивкова, в който не се е опитала да надскочи себе си, да блесне ненужно пред читателя. Тя сяда и му разказва истории от живота, отваря врати пред него, формулира разбираемо истините, прегръща го успокоително и мило като нейната Севда. Като в разговор с приятел. Макар и „приятелите да не са, за да те напътстват, а само за да бъдат наоколо.“

„Аз не съм направила нищо за теб, Ради. Ние сами се променяме, когато и където настъпи времето за това. (…) А най-големите учители в живота ни са хората около нас.“

Романът разказва за живота на няколко души, вмъква глави от дневника на Севда (превърнал се в хроника на чуждия живот), използва ретроспекции, прехвърля действието от големия град в крайбрежно гръцко селце, където времето е спряло, за да останеш насаме със себе си, да се потърсиш. А мястото все ме връщаше в Скала Рахони, при искрящото в синьо-зелено море и влажните вечери с дъх на бугенвилия и смокинови листа, с притихнали зад тях фасади на стари къщици, когато през едно далечно лято часовникът спря в безвремие. Мястото и времето са ключови в този роман. И една от героините – Сула, гръцката жена, която носи вкуса и аромата на добрата храна, спокойствието и светлината на море, силата и мъдростта на богиня в себе си. Някой, когото срещаш уж случайно по пътя си, за да ти помогне неусетно да стигнеш до отговорите, които си търсил.

 „Хората си мислят, че имат големи проблеми, мила. А всички сме толкова малки, че няма как да имаме големи проблеми.“

И книгата дава тъкмо малки отговори на големите ни въпроси. Но дали не е обратното? Персонажите са развити с убедителна дълбочина от автор, който обича да ги обича. Докосват, успокояват с близостта на реакциите си, житейските ситуации, грешките, ровенето във вини и себетърсене, с плавността на промяната и осъзнатото, неприпряно поемане по пътя, който предстои да извървят.

Защото „някои неща трябва да се пуснат да плуват свободно в живота, като птица на гребена на вълната, и сами да намерят своя бряг“.

Пътуването към брега е двупосочно – като метафора на изплуването, облекчение от допира на стъпалата с твърда земя, и като достигане откъм сушата, за да застанеш в близост, с лице към океана на живота, да го вдишаш. С топлотата и искреността си тази книга ми напомни за друг дебютен роман: „Добавено лято“ на един добре познат в града ни млад писател, с което се опитвам да кажа откровено на Станислава Ивкова: „продължавай да пишеш“.