Да слушаш гласа на поета

img_0903

img_0904Да слушаш „Покрив” с гласа на Валентин Дишев е като да слушаш музиката, която той ти е избрал, но да я чуваш през твоите сетива. Да слушаш и виждаш гласа на поета значи да си част от диалог, в който има един говорещ артист, а ти си някъде в тъмнината на залата и не ти се иска прожектор да отнема от уюта на тишината ти. Защото репликите ти са онемели или поне смълчани за дълго време. Защото си погълнат от слушането на едно говорене, в което всяка дума казва наситено живота и крепи със силата си конструкцията на фразата. Малки „стълп”-ове, опиращи в невидим покрив, издигнат за уют на слушащия. Невидим – да не възпира свободата на очите. Невидим и заради пространството под него, олекотено от светлината на смиреност, искреност и близост, които те проектират като втория актьор върху стената зад поета. Поет, който лесно може да гледаш в очите: слушаш и се спираш пред онова последното стъпало, което трябва да остане непреодоляно, за да държи високо билото, така че въздух винаги да има.

img_0907Така в първите минути на срещата Валентин Дишев онагледи това, което сподели през следващите часове. За него е важно езикът да има такава плътност, че да говори живота. Да не се поддава на суетата на бърборенето. За да умее поетът да изрази себе си, трябва литературата да живее в него.  Когато го има усещането за словото, тогава се пише добрата литература, в която може да живее и читателят. В отговор на въпроси на читатели Валентин Дишев сподели, че класическият стих не може да изчезне, това означава да забравим добрата поезия, писана векове назад. Но той изисква дисциплина и смиреност да изразиш себе си във формата му. Така, както и изкуствата никога няма да изчерпят живота, защото чрез тях се запазват, наслагват и променят лицата на човешката същност във времето. И като ремарка към предишните му книги: философията не обяснява живота, тя е твоят начин да го живееш различно.

Така говореше. А публиката слушаше притихнала. Мисля, че всеки е водил свой разговор с поета, може би не точно тогава, а в дългите часове след това. Защото това е среща, на която искаш да слушаш, за да помниш дълго. Всъщност никога да не забравиш…

Няма утеха в забравеното

няма минало в това
което ни помни

***

нищо
в думите
нищо отвъд тях

само дъх
който създава
който шепне форма и дух

Валентин Дишев, „Покрив (и други основания)“, 2016