Хелън Дънбар „Парченца от нашия живот“

big

Признавам, че когато прочетох анотацията и откъс от нея, не очаквах това да бъде моята книга. Но още с първите страници потънах в нея. Със сигурност ви е познато усещането да попаднете на книга – толкова откровена, уютна и доброжелателна, че дори прелистването на всяка страница ви носи безкрайно изумление и трепет. Сякаш си получил писмо от добър приятел, в което ти изпраща сърцето си, за да живееш.

Само миг е достатъчен, за да загубиш всичко. Но никога не знаеш какво ще получиш в замяна.“, пише на задната корица на книгата. Всъщност това е историята на трима младежи на седемнайсет, свързани в особено приятелство, в което любовта има различни измерения, а образите балансират енергията й като ин и ян.

Лизи е безнадеждно тъжна, понякога рязка и груба, друг път дяволита и смееща се, но винаги красива по един грациозен и беззащитен начин. Нейната страст е рисуването, косата й ухае на терпентин, не вярва в желанията, споделени със звездите, а животът й у дома е ад, от който  приятелите й (Спенсър и Кал) винаги успяват да я спасят. Защото това е просто Лизи и всеки от тях я обича, по свои причини и по свой начин.

Спенсър винаги изглежда като слънце, около което всички останали кръжат, способен да пречупи света така, че да отговаря на нуждите му. А аз (Кал) съм като някоя безлюдна планета, в която се блъска без разрешение кой ли не, и оставя белези, които не могат да се заличат.“

Затова Спенсър знае как да се справя с тъгата й, да я разсея и да я накара да се смее. Но Кал е безпомощен пред нейната безнадеждност, тъгата й го опиянява така, че потъва заедно с нея, вместо да измъкне и двамата.

„Честно, нямам никакви спомени от времето преди да познавам Спенсър. Запознахме се в предучилищната, а може би и преди това. Но в първи клас се запознахме с Лизи. Тя беше дребничка, с дълга тъмна коса и тъжен поглед. Закъсня за часа в първия учебен ден и когато влезе, двамата със Спенсър я погледнахме, после се спогледахме. И двамата знаехме, че ще бъде важна за нас. (…) Предполагам обаче, че Спенсър е видял нещо в нея. Когато й предложи да дойде на обяд с нас, цялото й лице светна и тя го дари с усмивка, която предопредели цялото ни бъдеще.“

Така започва историята на едно приятелство, в което Лизи също ги обича по своему различно, а те са отговорни за спасението й. Не само защото е най-голямото бедствие на света, а защото са я опитомили  като в една добре позната ни вечна история.

И когато един ден нещото се случва, усещането, че си се провалил в старанието си да се грижиш, е смазващо и за двамата, пак по различен начин. Тягостната тема за вината и наказанието е вмъкната изненадващо във фабулата с леко филмовия елемент за трансплантацията, който заиграва читателя в множество асоциации с други гледани филми, но го прави елегантно, стегнато и намигащо.

„ – Сърцето й е при мен – прошепвам толкова тихо, че съм изненадан, задето ме чува. (Кал)

– Знам – казва (доктор Рейнолдс). – Това е невероятен подарък. Трябва да е била много специална млада дама, за да мисли за тези неща на седемнайсет.“

„Това е толкова в неин стил. Тя би харесала идеята да те обитава.“ (подхвърля иронично Спенсър)

Така оригинално, напълно в стила на един от героите си, Хелън Дънбар успява да достигне до различните измерения на болката от загубата на любим човек. От чисто физическите и психологическите:

„Знам, че тялото ми няма да отхвърли сърцето на Лизи, не само защото ме помпат с лекарства, а защото тя винаги ще бъде част от мен…. Единственият начин да ме накаже за това, което й причиних. Гласът й е като фонов шум в главата ми, тече по вените ми.“

„Искам да я задържа и едновременно с това да разкъсам гърдите си и да изтръгна биещото й сърце от мен.“

до умението да чуваш, разбираш и обичаш новото си сърце, да престанеш неистово да се опитваш да задържиш този, който си изгубил чисто физически, за да запълниш с него цялото място в сърцето си. Хайде, остави го да си отиде и да идва, когато пожелае. Така ще остане достатъчно място за всичко и всички, които обичаш.

„Изморен съм да наранявам хората, които обичам най-много.“

Тогава Кал срещна Али. Тъкмо в най-точния възможен момент. Същата онази Али, облегната на стената, с бяла рокля и меч, която прилича на жесток ангел, но всъщност е бял рицар, защото с нея всичко е лесно и му придава смисъл. С нея „потъваме в тишина. Не както през последната година – от страх да говорим един с друг. Тази тишина е различна. Мека е. Одеало, с което сме се увили.“

„ – Нормално ли е да имам чувството, че те познавам толкова добре, когато почти не сме общували?“
„ – Говорихме си много, само че не с думи.“

„Бъди щастлив с Али. Изучавай облаците и времето. Недей да зацикляш.“ – му казва Спенсър.

„Не го пропилявай (шанса си), по дяволите.“ – крещи в главата му Лизи.

Кал, Али и Лизи създават друга енергийна система, в която любовта е съвършена, многолика и различна. „И знам със сигурност, че не можеш да откраднеш ничие сърце. Не можеш просто да го откъснеш и да го вземеш. Трябва човекът доброволно да отвори гръдния си кош и да ти го даде.“

„Гледам как Али и Спенсър стоят заедно под дъжда от венчелистчета и чувствам сърцето на Лизи, което сега е мое, толкова препълнено, че не знам как тялото ми може да го побере.“  Мисля си, че някъде там Лизи се усмихва и някъде в главата си чувам живей, живей, живей, само дето не съм сигурен дали това е гласът на Лизи, моят или дори този на Спенсър. Но който и да е казал „слушай сърцето си“, е бил прав.

Хубава книга, подходяща за всяка възраст, която говори на разбираем език и създава хармония в сърцето. Чудесен стил за жанра, изчистен, прецизен, без следа от подсладители, с онази изчерпателна краткост на диалозите, която казва всичко:

„Искаш ли да поговорим или просто да млъкна?“

И една естествена последователност на емоциите, която те поглъща малко след първата страница и неусетно те извежда, очарован и приятно омаян, едва на задната й корица. А това лесно стига до много читатели.

Издателство AMG Publishing, 2016
Преводач Бистра Георгиева


Прочетено от Мира Балдаранова

Книгата е налична в библиотеката на „Пътуващите книги на Стара Загора