„Приказка за метличината и бурена“ от Стелла

019156676

 

Меките лъчи на слънцето галеха нежно земята след дългата студена зима. Топлината се разливаше с живителна сила по всяка частица от природата, готова да започне живота наново. По клоните на дърветата набъбнаха пъпки, обещаващи скоро да се превърнат в малки цветчета красота. Дърветата от близката гора наметнаха новата си пролетна премяна. Уханието на пролет опияни въздуха. Вятърът безпощадно разнасяше аромата, докосващ сетивата с усещане за свежест. Дъждът напояваше с едри капки черната земя. Стопените снегове блъскаха силно по пълното корито на реката. Усилието на природата се увенча с успех. Зимата си тръгна  безвъзвратно. Пролетта се роди красива и нежна.

По тези далечни места, сред прелестните гори и в долината по речните брегове, обитавани от стотици създания, цареше хармония.

Появата ѝ, сред тучната ливада, беше ново за метличината място. Тънкото стебло се превиваше под тежестта на листенцата, жадни да се къпят в светлина. Изписаните яркосини цветове на венчелистчетата с назъбени крайчета носеха нежно очарование. Красотата ѝ контрастираше с трънаците наоколо. Метличината изглеждаше така беззащитна, че прие опората на бурена до нея. Опря нежната си главица на тежкото, мъхесто стебло. Радваше се, че усеща неговата сила, това я правеше спокойна.

В началото грижовен, впоследствие вманиачено грижовен, буренът не допускаше никакво чуждо присъствие да наруши абсурдната им симбиоза. И живееха така, вплетени един в друг. Всичко изглеждаше хармонично до момента, в който неговата прегръдка не започна да я задушава. Буренът не позволяваше на слънцето да я поглежда. Понякога тънък слънчев лъч, успял да намери пролука и да се промъкне между сплетените листа на буренака, се изпречваше пред тях. Това обаче се случваше рядко и скоро съвсем престана да се случва. Калинките избягваха косматите пипала на бурена, уплашени от гигантските паяци, оплели майсторски своите паяжини по него в готовност да погълнат всяка попаднала в мрежата им пеперуда. Това бяха и единствените живи същества, които се превърнаха в безмилостни стражи и злочести другари на бурена.

Понякога през поляната притичваше някое заблудено джудже, мъкнещо торба, пълна с цветни камъни и парченца стъкла, отразяващи светлината на слънцето. По клоните на дърветата прескачаха катерици. Децата на семейство зайци винаги играеха в другия край на поляната, далече от острите шипове на трънаците. Под храстите на шипката се намираше дупката на мишките, които на прибежки излизаха да търсят храна. Често към тях притичваше пъргавата лисица, водена от непреодолимо желание да задоволи апетита си с месото на поредната заблудена мишка. Козината на лисицата  беше с оранжевочервен цвят, с бял корем и черни уши и крака. По дългата ѝ рунтава опашка имаше бели връхчета. Вертикално отсечените  зеници на златисто-жълтите ѝ очи не изпускаха мишките от поглед. Лисицата застиваше, слушайки и гледайки внимателно мишката, която е видяла. След това скачаше високо и забиваше предните си крака върху нея, притискайки я върху земята. Писъците на бедното животинче караше мравките да тичат във всички посоки, изгубили пътя към своите мравуняци, изградени в почвата, дървесината на дърветата, под камъни и цепнатини в земята.

Тези страшни гледки бяха оръжието, с което буренът доказваше ползата от задушаващата си прегръдка, обвила метличината.

 Нощем беше още по-лошо. Ставаше тъмно като в рог, толкова тъмно, че не се виждаше нищо. В далечината се чуваше виенето на глутница вълци, подсказвайки, че възрастните  тръгват на лов, готови да извършат жестоки и зли дела. Това се повтаряше и  при завръщането им по изгрев.  В тъмното блестяха единствено ококорените очи на старата сова, наблюдаваща света от своята хралупа и хилядите светулки, запалили малките си фенерчета.

В топлите нощи горски самодиви, притежаващи голяма вълшебна сила, танцуваха своя магичен танц. Босите им крака сякаш не стъпваха по земята и запазваха поникналите гъби и дребни горски ягоди. Облеклото им от дълги бели ризи, окичени с огърлици от горски теменуги и сплетени китки босилек с дива мащерка в русите им до кръста коси, беше само част от очарованието на тези неземно красиви създания. Истинската сила се криеше в чародейния им поглед, който замайва и убива. Смехът им беше звънък и приятен, а песните им звучаха тайнствено и причудливо. Танцът на тези вечно млади моми завършваше по първи петли с настъпването на зората.

Метличината гледаше самодивските танци в омая и безкрайно желаеше вълшебникът от старата гора да се появи по някакъв странен начин и да я спаси. Желанието ѝ, разбира се, беше неосъществимо – между нея и целия свят стоеше огромният и страшен бурен. И това изчерпваше всичките ѝ надежди за спасение.

Воден от правилото, че най-добрата защита е атаката, буренът воюваше с всички и с всичко, без да отпуска желязната си хватка спрямо метличината. Дебелото му стебло спираше дъждовните капки. Не допускаше вятърът да играе с косите ѝ. Гонеше пчелите дошли да събират прашец. Забрани на мравките да я доближават. Неговото съществуване се превърна в единствено за нея. Светът ѝ се измерваше в грозната му проява на сила да я защитава, не защото метличината имаше нужда, а защото той така беше решил. Това обсебване  я смаза. Без вода, без светлина, без право да диша сама, метличината не намираше смисъл да чака изгрева на всеки следващ ден. Отчаянието ѝ се превърна  в меланхолия. А меланхолията я направи някак странна, чужда на всичко. Буренът прие мълчанието ѝ като лавров венец, увенчал успеха му да я притежава. Положението изглеждаше отчайващо. Метличината не търсеше изход, знаеше, че изход няма. Прие, че няма да си говори с мравките, няма да слуша разказите на вятъра за непознати места, няма да се топли от лъчите на слънцето. Прие, че ще живее така, докато може. Дните минаваха един след друг, сякаш бяха безкрайни.

Нощта, срещу Еньовден, зае полагащото ѝ се място и величествено разстла черната си пелерина. Звездите обсипаха ясното небе, подредени в красиви съзвездия. Полумесецът се усмихваше на танца на самодивите. Нощта ликуваше, доволна от сътворената природна прелест. Само метличината страдаше. Тъгуваше, че е лишена от красотата на  света, по воля, срещу която нямаше сила да се изправи. Сигурна, че буренът отдавна спи, метличината се просълзи. Сълзите ѝ потъваха в напуканата земя, сякаш бисерчета изгубени в тъмното. Метличината заспа призори изтощена от мъката си.

Утрото беше настъпило вече, когато метличината се събуди, защото едно джудже се спъна в тревите и се търкулна до нея. Чуваше се песента на чучулигите. Тази песен беше като сън, приказен, много чуден. Метличината плахо надигна главица, уплашена от милувката, с която слънцето я поздрави. Стреснато се дръпна от вятъра дошъл да погали косите ѝ. По тънкото ѝ стебло пълзяха колонии мравки от семейството на войниците, дърпащи силно остатъците от бурена, прегризан до основи от стария бръмбар.  Сражението беше ужасно и сякаш продължи часове, но мравките бавно и сигурно отстраняваха косматите пипала. Този горски ден бавно започваше да преминава в непрогледна нощ, озарена от фенерчетата на светулките и сиянието на стотици червени звезди.

На  следващия ден животът на Метличината започна отново, съвсем отначало. Врабците се бореха по бодливите трънаци. Малки калинки прехвърчаха в опит да догонят пеперудите. С тихо жужене семейството на пчелите разнасяше цветен прашец. Полските макове дружелюбно поклащаха едрите си аленочервени цветове за поздрав. Метличината също поклати нежната си главица.

Скоро ливада се покри с много нови яркосини цветчета красота.

Автор: Стелла

За Стелла:

Стелла е творчески псевдоним на Стела Илиева от София. Дипломиран магистър-икономист.  Успешно реализирана, с натрупан опит в няколко от най-големите фирми в България. В момента работи за най-успешния български холдинг. Определя себе си като икономист по образонавие, творец по душа. Обича тишината, морето, изгрева и всичко красиво, но най-много обича децата, чиито образи рисува с много любов, така както и образите на всички свои герои. Пише проза. Мечтае да напише роман. Разказва, че писането за нея е повече от медитация. Признава, че смелостта да покаже таланта си пред читатели, отнема години. Тиражът на първата ѝ книга „В очакване на утре“, която излиза през през есента на 2012 г. е изчерпан. Няколко месеца по-късно загубата на майка ѝ е моментът, в който авторката спира работа и след първоначалния шок от три месеца, в които не може да напише дори ред, Стелла създава мемоарната книга „42 дни живот“, която излиза през 2014 г. Рецензията на поетесата Надежда Радева от Русе носи заглавие „Черни рози за майката“.

Освен като автор на съвременна българска литература, за да представи културния образ на българите днес, Стела Илиева участва активно в обществения живот. С цел популяризиране имената на съвременни български автори по нейна идея се родиха инициативите

„България чете книги от български автори“, благодарение на която Общинска библиотека „П.Хилендарски“, гр. Самоков, получи дарение от 22 книги на български автори.

„Книги без граници“, чрез която над 40 български заглавия, организирани в две кампании, са на  разположение за четене на библиотечен принцип от българската общност на Острова. Книгите са дарени на Българско неделно училище „Св.Иван Рилски“, Кеймбридж, Великобритания. Втората кампания от инициативата беше организирана като награда в национален литературен конкурс „Голямата книга на малкия град“.Чрез същата инициатива 22 български заглавия, намериха дом в българско училище „Родна стряха“, Ларнака, Кипър. До дни приключва поредната кампания на „Книги без граници“ и книгите, които ще поемат по пътя за Кипър ще бъдат на разположение за четене от българската общност там.

Стелла е приета в Творческа Академия „Валери Петров“, група „Проза“ с преподаватели д-р Ангел Игов и Емануил Видински. Споделя, че Академията е най-доброто, което ѝ се е случвало по пътя към читателите.

Третата книга на авторката е завършена и представянето ѝ пред читатели е следващата стъпка в програмата на авторката. Предговорът е подготвен от литературния критик Юлий Йорданов, който казва: „С третата си книга – повестта „Отхвърлени”, Стела Илиева поднася чудесен сюрприз на своите читатели. Образите на героите са нарисувани в движение: дишащи, живеещи, любейки и мразейки пълнокръвно. Носители са на чисто човешки добродетели, но и рецидиви. А сърцето на Стела Илиева е отдадено на нейните герои. Авторката е успяла по недвусмислен начин да разкрие пред любопитните си читатели и едно друго – различното лице на любовта – споделена, щастлива, красива, но и отхвърлена, нещастна. Ето в това е силата на тази книга – пореден опус на вековечната битка между доброто и злото“.

Неуморното и бликащо от оригиналност желание да участва в обществени каузи, и в същото време литературният пожар в душата ѝ, който не секва нито за миг, налагат името Стелла с ярко и запомнящо се присъствие.