„По време на война човек изпълнява само две роли: на мишена и на убиец. И не можеш да избираш.”

 

1966669_10201637584485997_1412542043_nОтлагах възможно най-дълго срещата ми с „Аз още броя дните“ (изд. „Сиела“, 2016 г.) – първия роман на Георги Бърдаров, който спечели „Ръкописът“ по БНТ през миналата година. Знаех, че няма да ми е леко да я прочета. Но не знаех, че ще ми е толкова невъзможно да я забравя.

Тази книга се преглъща със сливовица. Много сливовица. Пари като сливовица. Оставя гореща диря като сливовица. И идва точно навреме – като сливовица.

Тя разказва история, случила се преди повече от двадесет години, но повтаряща се постаянно и до днес. Нещо, което се е случвало под носа ни, случва се и сега, но ние стискаме очи и не искаме да го видим. Защото е по-лесно. Защото така по-малко боли. Защото само така можем да продължим живота си такъв, какъвто сме свикнали да бъде.

Разказва за една война, водила се само на няколко стотин километра от нас. Една война, която просто мина покрай нас и ако не беше „онзи” интересен случай със „сараевските Ромео и Жулиета”, можеше и да пропуснем. Защото не е „нашата” война. Защото това не са „нашите” жертви. Една война, абсолютно толкова безмислена, колкото е всяка такава. Една война, която е точно толкова жестока, както всяка една война. Една война, в който приятели и съседи се избиват,  без дори да знаят защо. Една война, в която никой не знае кой е победителя, но са ясни победените – хилядите жертви паднали в нея, анонимни, незнайни, умрели и оцелели.

 „Смъртта на един човек е трагедия, смъртта на хиляди е просто статистика.”

„Печелившите от една война са витаги съмнителни, но губещите са ясни – милионите пионки, жертвани за интересите на малцината съмнителни.”

Затова и жертвите в тази книга имат лица, макар и да са част от многото. Образите са толкова ярки – както тези на жертвите, така и тези на „убийците”. Показва как лесно човек става убиец, притиснат от дулото на пушката. Как лесно стана изнасилвач, заслепен от властта, която дава силата. Как лесно губиш всичко човешко, когато живееш при нечовешки обстоятелства.

„По време на война човек изпълнява само две роли: на мишена и на убиец. И не можеш да избираш.”

И макар книгата да е изградена на върху историята на една невъзможна любов, любов между християнин и мюсюлманка, тя разказва много повече от това. Показва повече, отколкото нормалния човек може да понесе. Тази книга показва лицата на войната, но онези, истинските. Онези, които са убивали, изнасилвали, гаврили. Както и онези, с които са се гаврили, изнасилвали, бягали и крили.  Показва ги такива каквито са били тогава и такива, каквито са сега, след всичко това.

„Само мъртвите виждат края на войната.”

Това е книга предупреждение. Това е книга, която стряска. Книга, която показва какво става с човека, когато хване оръжието. Показва ужасът, безумието и абсурдът, в който хиляди хора живеят в продължение на години. Лошото е, че това не е изолиран случай и че сякаш никой не чете такива книги, защото това се повтаря и поваря на различни места до безкрайност. А аз, като една от героините в книгата, искам да крещя, защото „…хората трябва да разберат. Светът трябва да разбере.” Защото навсякъде по света има хора, които ОЩЕ БРОЯТ ДНИТЕ.

Олга Клисурова