Черно-бяло

Няма такова място като Родопа планина. Сигурно защото съм половин родопчанин, но все ме дърпа насам. Майка ми е родена в едно градче, някъде недалеч зад гърба ми, където изкарах много от ваканциите и което беше последното място едно момче искаше да изкара ваканциите си. И все пак нещо все ме дърпа насам. И все по-силно. И когато шефа беше казал за тази комадировка, веднага се писах доброволец. Колегите шумно си бяха отдъхнали, кой знае защо, а Еди с присвити очи се опита да отгатне причината за моя ентусиазъм.

Отдавна поставеният, вече почти бял асфалт равномерно се навива под колелата на автомобила. Завоите са плавни и широки като всичко останало в тая планина. Където и да погледнеш, виждаш не хълмове, падини и дерета, а меките, нежни форми на жена, готова да те прегърне и да те люшне в сън. Жена, която ако подам сега ръка през прозореца, ще погаля с върха на пръстите си. И никъде околовръст няма нито едно ръбче, където окото да се пореже. Късноесенните цветове стоят като рехав шал върху голите рамене на планината.

Когато някой каже планина, хората се сещат за Стара планина, Рила или Пирин. Или за Алпите, примерно.  А аз се сещам тъкмо за ей тая планина. И то, тъкмо за източните Родопи. Тук няма зъбери и голи чукари. Няма и проломи и урви. Има доброта и тъга. Има малки махалички на по няколко километра в ляво или дясно от главния път. Има белички стада, накацали като въшчици по темето на някой баир. Има магия, която никоя друга планина си няма. Сигурно същата тая магия, която е докарала Орфей и неговите траки, елините, българите, печенегите, арменците и накрая – турците. Докарала и накарала да си останат тук. Ако ей сега спра колата и мина пеша хиляда крачки в която и да е посока, сигурен съм, че в тази моя разходка ще съм прекрачил през хиляди години. Все някоя неразкопана от иманярите тракийска монета, все някое чирепче от римска съдинка или костица от незнаен загинал юнак ще е останала под стъпките ми. Защото тая планина приема всичко и всички. И никого и нищо не връща, като добра жена-вдовица. И къта историите и за монетката, и за съдинката и за юнака – истории, които се вият и увиват една в друга заедно с още хиляди и хиляди подобни и различни истории, за да се свържат накрая в една плитка – историята на Планината. Малко хора искат да помнят или искат да знаят тая история. Защото тая история е предимно тъжна.  Всички ей така, като мен, изнасилват Планината, вземат си каквото им трябва и си отиват в уютните равнини. А Планината грижливо вплита и моята история към оная плитка.

До преди два часа бях в Крумовград, където уж рутинната задача ме срещна с интересна женица. Отначало отговаряше на всеки въпрос със завалянаи “да” или “не”.. След това много плахо попита какво ще стане, ако открия нередности и дали ние, там, в министерството ще ги съдим много строго. Искрено се разсмях, и казах, че аз не съм дошъл да ги проверявам, а да направя анализ на информационната им система.

  • Ааааа, по компютрите там нещо, значи!

Като че жената пое въздух за първи път, откакто се бяхме срещнали. И след това разговора тръгна лекичко. Докато извличах нужната ми информация от базата данни, много бързо бях информиран, че всички в службата били притеснени от внезапната визита на “човека от София”, че тя е само деловодителка, и че шефовете или бяха излезли в отпуск, или се бяха разболели внезапно. А после се сетих, че в началото жената се представи като Гюлчер, а после бързо се поправи – Галина. И разговора се завъртя около имената и “онова време”. Всъщност натам го завъртях аз, защото жената видимо не искаше да говори за това. Но все пак заговори. Била ми се представила с българското име, защото съм бил българин и, тъй де, началник от София.

Думите й се търкаляха като камъни по сипей – отначало едва-едва, някои се спираха по средата, но други увличаха други и накрая нямаше какво да ги спре. Разказа как една сутрин всички са се събудили с нови имена, как е трябвало време да се научи да се обръща на новото име, как милиционерите са извикали брат й на справка и как се е върнал чак следващия ден пребит. Как са я изгонили от работа, мъжа и също, защото не били много “сигурни” и как съседи българи им давали тайно пари и храна да могат да изкарат. Тук сипея забави малко, Гюлчер, същата – Галина, да преглътне за хиляден път онова, което не може да се преглътне.

Тогава попитах защо тогава не са заминали за Турция – нали толкова народ от “техните” заминаваше. Жената рязко отметна глава и разбрах, че съм казал нещо лошо. Или глупаво. Гледа ме дълго, така че ми стана неудобно. И после бавно, много бавно каза на онзи напевен и мек български език от онзи край, че всички са родени в България – тя, родителите, децата, приятелите – ония, същите, дето им давали тайно храна… Всички! И толкова. Разговорът приключи. После говорихме само по служба. Но накрая, когато се сбогувахме, ми каза, че не съм бил толкова лош, колкото си мислели.

            А сега съм по средата на планината и не ми се ще пътя да свършва. Зелено и оранжево с всички им оттенъци се смесват с спомена за миналия разговор. Рядко ми се случва да остана сам със себе си. Пътят се усуква по формите на планината, а мисълта ми бяга по околните баири. Търси историите, скатани в горите,деретата и пещерите на тая Планина. Души като гладно куче из хралупите на дърветата, през схлупените белосани къщички в махалите, камбанариите и минаретата. И гробищата. Турските – с белите камъни, българските – с черните кръстове. Кучето се върна при мен и ме ухапа.

 В тая цялата шарения на планината никъде няма черно и бяло. Никъде, освен там, където го има човека. Само там всичко се дели на правилно и грешно, на мое и твое, на камъни и кръстове, минарета и камбанарии… На черно и бяло. Дори и пътя тук е маркиран с черно-бели километрични камъни. Не знаех, че ги има все още някъде. Май това различава хората от всичко друго живо – само ние сме да опростим всички възможно до черно и бяло.  Язък ни, че можем да виждаме цветове. От толкова години се опитваме да направим черно бяла и ей тая планина. А тя не се дава. И няма да се даде.

Как само не исках ей тоя път да свършва… Малките селца покрай пътя се редуваха с малки махалички с чисто бели варосани къщи и черни прозорци. От време на време колата минаваше покрай някой старец, припичащ се на пейката пред селска кръчма или покрай забрадена жена с мотика на рамо, отиваща на някъде.

Внезапно, тъкмо на входа на едно от селата, видях нещо, което си помислих, че хич не му е там мястото.  На неголяма поляна покрай неголяма рекичка се бяха струпали стотици щъркели. Черно-бели – се ухилих на ум.  Бяха толкова на гъсто, че всички бяха вдигнали клюнове, за да не закачат околните си другари. Спирачките на колата изскърцаха и ръката ми затърси фотоапарата на задната седалка. Когато моторът угасна се чу щракането на стотици клюнове. Много бавничко, за да не ги изплаша излязох от колата и тръгнах към тях, за да се опитам да ги снимам. Но някак си не можех да видя тази какафония от звуци и смесица от форми във снимка. Тръгнах обратно към колата, когато от първата къща на селото излезе жена със сини провиснали потури и пусната дълга коса. Излезе, спря се за секунда, когато ме видя и се прибра със ситни, бързи крачки отново в къщата.

 Изведнъж се ядосах! На жената, чиито порядки не позволяваха да мине дори покрай непознат мъж.. Вече нито ми се снимаше, нито въобще ми се стоеше повече тук, където бях поредния чужд човек. Що за ред е този, който дели на наши и чужди. Защо жената ме съди и се плаши за това, което съм?! Мъж? Чужденец!? Видя ме и се скри. Видя ме и ме осъди. Добър ли съм, лош ли съм – все тая. После мислите и ядат ми се насочиха към тяхната религия – чужда и непонятна. И варварска, по мое мнение. В гърдите ми продължаваше да расте топка гняв и към жената, и към минарето с полумесеца на селото и към всички “тях”. Опитах се да се разсея от тези внезапно избуели мисли, които бяха пълна противоположност на всичко, което до преди малко минаваше през главата ми. Трудно се плевяха тези мисли. Обърнах се и отново закрачих към черно-бялото множество на поляната. Спрях се, когато първите щъркели започнаха да потрепват притеснено от моето присъствие. Дишах бавно и се борех с пристъпа на гняв.

Чух звук зад себе си. Или по-скоро шепот. Обърнах се бавно с изкривена от злоба лице. И видях пред себе си същата тази жена от преди малко – вече забрадена с бяла забрадка. Мравчици преминаха по  гърба ми. Жената ме гледаше – не се усмихваше, нито се мръщеше. Все едно чакаше отговор. Вгледах се в лицето. Можеше да е и на тридесет и на петдесет – слънцето беше изпекло кожата й, а вятърът беше прокопал малки бръчици. Очите й, обаче, бяха като на малко момиче. Каза ми нещо, не разбрах какво. Тогава погледнах към ръцете и – държеше нещо към мен, в първия момент не разбрах какво. Тогава чух на онзи родопски завалян език – “Сигурно от далеч идваш и си гладен”.

Тогава разбрах какво ми подаваше – дебела  родопска катма, завита в черно-бял вестник. Нещо ме сви гърлото. Не разбрах как взех подаръка. Докато превъртя езика си да кажа нещо за благодарност, жената вече се отдалечаваше към своята си къща и по своята си работа. А аз останах с изгарящата, обвита в стар черно-бял вестник вина в ръце. Беше вкусна.

Автор: Стефан Стоянов Стефанов