Шарен

            Това се случи през далечната седемдесет и девета година в малкия град Препускане. Жителите му го наричаха, къде шеговито, къде не – „Пропускане”. Казваха на града си така, защото постоянно някой го пропускаше. Последно ги пропусна камионът за хляб, та се наложи да ходят с коли до Подтичване и да купуват оттам. Не беше само това обаче. Околните градове вече имаха чисто ново улично осветление и трудно различаваха нощта от деня, а в Препускане все още си караха със старите лампи, които едва, едва осветяваха главната улица, и на жителите на града им се налагаше вечер да намират вратите на къщите си с джобни фенерчета. В Галоп пък от няколко години имаха кино и всеки ден се забавляваха на движещите се картини, а в Пропускане едвам успяваха да поддържат самодеен театър, който почти никой не посещаваше, защото всички вече знаеха спектаклите наизуст. Точно в това, пропуснато от всички градче, се случи нещо необикновено.

            Будилникът на Стоил звънеше всяка сутрин толкова силно, че през три къщи хората се будеха и започваха да си вършат работата, а тези, които си я бяха свършили предния ден, си покриваха главите с възглавниците и се опитваха да заспят отново. Стоил и тази сутрин подскочи в леглото, стреснат от силното звънене и побърза да го спре. Както всяка сутрин, мъжът стана и се запъти към банята, за да измие зъбите и лицето си. Като застана пред огледалото обаче, с учудване видя, че няма какво да си мие. Главата му я нямаше. Стоил остана дълго време втренчен в липсващата си глава, без да разбира какво се случва. Пижамата му си беше там, но от яката не излизаше нищо. След дълъг размисъл, мъжът се върна в спалнята, за да провери дали главата му не е останала на възглавницата, но и там я нямаше. Докато повдигаше завивките, за да погледне под тях, Стоил забеляза, че и ръцете му ги няма. Това сякаш го изплаши още повече от липсата на глава. Сега как щеше да работи във фабриката без ръце? Ако пък не работеше, как щеше да печели пари и да си купува храна? Какво се беше случило с него? Може би това беше ужасен кошмар, който още сънуваше?

            Стоил се ощипа, за да се събуди. Усети болката от ощипването, но друго не се случи.

            – Чакай малко, как се ощипах, ако ръцете ми ги няма? – попита сам себе си той.

            Стоил седна на леглото да помисли. Поседя така малко и изведнъж се затича към банята. Показа си ръцете пред огледалото, но и в него не ги видя. Хвана се инстинктивно за главата и усети чорлавата си коса. Явно главата му си беше на мястото, но по някаква причина не можеше да я види. Не можеше да види и ръцете си.

             Стоил повдигна единия ръкав на пижамата и видя… така де, нищо не видя и по-нагоре. Трескаво свали горнището на пижамата си. В огледалото срещу него се отрази единствено белият му потник. Бързо свали и потника. В огледалото вече се виждаше единствено бойлерът, който беше монтиран на стената зад гърба  му. Стоил се изплаши и избяга от огледалото.

            С разтреперан глас, Стоил съобщи на секретарката във фабриката, че няма да може да отиде на работа, защото се чувства много зле. Секретарката, майка на три деца, побърза да се информира какво му е. Стоил се запъна за секунда и после каза:

            – Тресе ме и ми е много студено, всичко ме боли. Сигурно съм се простудил нещо.

       – Веднага да отиваш на лекар! Може да е някакъв вирус! Епидемия?! Ще вземеш да заразиш всички тук! Не можем точно преди Изложението да спираме работа! Отивай на доктор, да те види какво ти е! – инструктира го секретарката и затвори.

            Стоил върна телефонната слушалка на мястото й.

            – Да ме види… – повтори мъжът, втренчен в телефона.

            Може би секретарката беше права. Ами ако се окажеше някаква странна епидемия и затвореха фабриката заради него? Всички щяха да останат без работа. Не можеше да рискува. Негов дълг беше да отиде на лекар.

            Доктор Трезвев се опитваше да говори спокойно, но изглеждаше така сякаш иска да избяга от кабинета и да се пресели в друг град:

            – Поради някаква… неизвестна… причина, Вие сте… как да го кажа, така че да ме разберете по-лесно… Вие сте загубили… загубили сте… цвета си!

              – А как да си върна… цвета, докторе? – попита угрижено Стоил.

           – За съжаление… аз не мога… да… отговоря… на този… въпрос. – призна си твърде несигурно докторът. – Има обаче специалисти в Галоп с много по-голям опит от моя, така че Ви препоръчвам да отскочите до там.

            – Да отскоча? Как така да отскоча? – недоумяваше пациентът.

      – Да ги… посетите! Да отидете на преглед, на консултация. Наричайте го както искате! Предлагам Ви да не губите никакво време и да тръгнете още сега! – изведнъж заговори настойчиво лекарят и посочи вратата. – Изходът е ето там!

            Стоил благодари, уви шала около главата си, за да не плаши минувачите по улиците, сложи зимните ръкавици на безцветните си пръсти и тръгна към автогарата. Мина по най-заобиколните и пусти улички, за да не се набива на очи, и хвана автобуса за Галоп точно, когато шофьорът се канеше да затвори вратата и да потегли. Щом влезе в автобуса, всички пътници се втренчиха в него. Стоил си купи билет и се отправи към задните седалки. Пасажерите го изгледаха с любопитство, докато минаваше покрай тях и не спряха да си шушукат през целия път до Галоп. Никой не посмя да го попита защо се е облякъл така, от глава до пети, през август. Всички предпочитаха да гадаят, защото беше далеч по-интересно.

            Пристигането на Стоил в болницата, в Галоп, се оказа невиждано събитие. Всички лекари, медицински сестри и братя, та дори и самият директор на болницата, дойдоха да го видят… да го прегледат. Всички единодушно потвърдиха диагнозата на доктор Трезвев – липса на цвят на тялото и приеха Стоил в болницата, за да проведат пълни изследвания.

          Тези изследвания се проточиха със седмици. Взимаха му кръв, лепяха му всякакви видове датчици, караха го да тича с тях, да върви, да стои, да спи, да яде. Цели дни мъжът прекара увит в жици и кабели, облъчван от кварцови лампи и подлаган на най-различни диети, една от друга по-безвкусни. Цветът му обаче така и не се връщаше. Стоил започна да се отчайва и почти се примири, че ще си остане без цвят завинаги. Как щеше да се ожени такъв безцветен? Него, и докато имаше цвят, никоя жена не го забелязваше, а какво оставаше сега? Ето да вземем за пример болницата. Всички го избягваха. И пациенти, и персонал. Гледаха го като някакво чудовище. Медицинските сестри и докторите идваха при него, колкото да си свършат задълженията, и бързаха да си тръгнат. Сигурно ги беше страх, че е болен от нещо заразно, и можеха и те да загубят цвета си. Пациентите пък направо се криеха от него още щом го видеха в коридора. Чу ги няколко пъти да го наричат „призрака” и се натъжи още повече.

            Един ден, докато Стоил „предписано” се печеше на слънце в двора на болницата, нещо се блъсна в крака му и му свали чехъла. Стоил се надигна от пейката. Малко рижаво кученце, с бели петна на лапите и между очите, държеше пантофа му в уста и го гледаше умно. Стоил посегна да вземе чехъла, но кутрето го усети и се дръпна назад. Мъжът се развесели и изведнъж се хвърли към животинчето, сграбчи обувката, и успя да я вземе. Кученцето скочи напред към пантофа и излая смешно.

         – Ах, ти, малко зверче! – закани му се Стоил шеговито и го подразни с чехъла.

            Кученцето сякаш само това чакаше и заскача, опитвайки се да докопа новата си играчка. Мъжът хубаво го раздразни и накрая хвърли чехъла далеч от тях на алеята. Кутрето веднага се затича, хвърли се върху пантофа и яростно започна да го дъвче и подмята насам-натам. Стоил гледаше кученцето и му се радваше. След малко животинчето се кротна и легна зад чехъла.

            – Ей! Шаро! – извика го Стоил. – Донеси го тук! Донеси!

            Шаро се изправи на крака, но само гледаше към пейката без да помръдне от мястото си.

            – Хайде, Шаро, хайде! Донеси го! Хайде! – подканиха го зелените шорти от пейката с по-закачлив тон.

         Игривостта в гласа на Стоил явно се стори интересна на кученцето, защото то захапа чехъла и се затича обратно към пейката. Там двамата отново се боричкаха и дърпаха, докато Стоил успя да измъкне пантофа. Този път го метна в тревата на полянката между алеите, а Шаро моментално се стрелна след него.

            Мъжът и кученцето си играха така дълго време, а после Стоил го взе със себе си до столовата, където обядваха заедно. След като се нахраниха, двамата се върнаха на поляната. Играха си още малко, но скоро се умориха и заспаха под едно дърво на сянка. Там, под листата на липата, Стоил засънува за първи път от много време насам.

            Беше отново малък и баща му го учеше да кара колело на черния път накрая на града. Майка му също беше там. Седеше на одеяло в тревата до пътя и ги гледаше. Баща му беше купил велосипеда на старо от съседите, а помощни колела за този модел нямаше. Мъжът вървеше до сина си и държеше седалката здраво, докато Стоил се опитваше да балансира на педалите. Щом залитнеше настрани, баща му го връщаше обратно в равновесие. Прекараха целия следобед там, и когато слънцето вече падаше ниско на хоризонта, и плъзгаше последните си лъчи по класовете на пшеницата, Стоил дочу гласа на баща си, някъде далеч зад него:

            – Браво, Стойчо! Вече караш сам!

            Стоил се обърна по посока на гласа, но не видя никого. Баща му не беше на черния път и не размахваше победоносно ръце. Майка му не седеше на одеялото в тревата и не се усмихваше.

            Стоил се стресна и отвори рязко очи. Беше му студено. Огледа се. Беше сам под дървото. Шаро беше изчезнал някъде по своите кучешки дела. Мъжът се изправи бавно и потърси чехлите си, но намери само левия. Десният, с който си беше играло кученцето, го нямаше.

            – Малък крадец! –каза си шеговито Стоил, и докато обуваше левия си пантоф, забеляза, че дясното му ходило е възвърнало цвета си. Нагоре, по крака му, цветът пак изчезваше постепенно, но ходилото му си беше съвсем като преди.

            Стоил побърза да се прибере в сградата и да разкаже на лекарите какво се е случило.

            – Спомняте ли си дали кучето Ви е вкусвало ходилото? – попита дежурният лекар и авторитетно намести очилата по-нагоре на носа си.

            – Не.

            – Не си спомняте или не Ви е вкусвало?

Стоил се поколеба, но отговори:

            – Мисля, че не ме е… вкусвало. Само ми открадна чехъла и си игра с него.

            – Тук ли е чехълът?

            – Не, взело си го е с него.

            – Това е неприятно. – каза докторът. – Значи трябва да намерим кучето и да го изследваме! Смея да твърдя, че в него е ключът към възвръщането на вашия цвят!

            За няколко минути цялата болница беше вдигната на крак и всеки, който можеше да търси малко рижаво кученце по свечеряване, беше мобилизиран да участва в акцията. Наложи се да бъдат сформирани групи от по няколко човека, защото фенерчетата се оказаха по-малко на брой от доброволците. Единствено Стоил беше сам в своята група, защото никой не пожела да обикаля в тъмното с него.

            Скоро целият двор на болницата се изпълни със светлини, които щъкаха насам-натам. Различни гласове викаха различни по имена кучета, защото никой не знаеше как точно се казва кутрето. Само Стоил знаеше, но не сподели с никого.

            Намери го, свито на кълбо, в бараката с градинарските инструменти, а до него лежеше разръфаният чехъл.

            – Здравей, приятелю. – прошепна мъжът и се приближи бавно към кутрето.

            То размаха опашка и се изправи. Стоил приклекна до него и го погали.

            – Всички от болницата те търсят. Докторът каза, че може би ще ми помогнеш да си върна цвета. А ти дори вече ми помогна днес, виж! – Стоил му показа с усмивка крака си. – Затова сега искат да те намерят и да те изследват. Каква бъркотия, а?

            После мъжът се умълча и се загледа към вратата на бараката. Шаро пък взе чехъла в уста и заподскача около Стоил. Той му се усмихна развеселен, погали го по главата и се изправи.

            – Хайде, Шаро, време е да си вървим вкъщи. – каза мъжът и се запъти към вратата.

            Шаро тръгна след него.

Автор:  Чавдар Жоров Чернев