Шарена

Видя първия бял косъм когато беше на седемнадесет. Вероятно беше нещо нормално и може би се случваше и на други освен нея, но в онзи момент така се ужаси, че откъсна косъма и го хвърли през терасата, а после се постара съвсем да забрави за него.

Беше юли – горещ и лепкав, а солта от морето се понасяше с вятъра и се загнездваше в порите на лицето,  в дрехите, по устните. Приятелите ѝ мразеха лятото, защото тогава Бургас се пълнеше с туристи, превръщаше се в курорт на забавленията и като такъв след края на сезона винаги изглеждаше похабен и малко по-стар от предишната година. Катерина нямаше нищо против; бе живяла тук през целия си живот и още от съвсем малка си представяше, че някое лято родителите ѝ ще стегнат куфарите, ще се усмихнат съзаклятнически и ще ѝ кажат, че заминават на пътешествие – тя също отива с тях – и никога повече няма да се върнат. Ще обикалят света докато пътят не се превърне в техен дом, а изгореното оранжево на изгрева – в пътеводна светлина. Понякога сънуваше, че пътешества из Индия, облечена в люляково-червено сари, поръбено в синьо капри, и се събуждаше, далечна на малкия сиво-бетонен свят, в който живееше. Друг път четеше в интернет или в някоя от поредиците енциклопедии, които майка ѝ редовно купуваше, за амазонската дъждовна гора и се губеше в нарисуваните в тревно-зелено и маслинено-жълто картини и сякаш не кръв, а реката Амазонка течеше през вените ѝ, и разказваше историята на цял континент с лекото шумолене на лазурните си води. Светът бе само на дъх разстояние от нея и Катерина протягаше ръце да го достигне, но пръстите ѝ успяваха да докоснат единствено гланцираните страници на книгата и хоризонтът ѝ се стесняваше в четири убито-скучни стени. Тя пак си беше в Бургас – истината е, че никога не си бе тръгвала, сигурно завинаги щеше и да си остане тук, защото родителите ѝ не бяха богати – учител и медицинска сестра – какво приключение можеха да ѝ предложат? Катерина се мразеше често, особено късно вечер, че ненавижда живота си, че обича всички цветове от светлинния спектър освен сивото, защото то ѝ напомняше смърт, а всичко, което тя искаше бе да живее. Ако можеше да се примири с прашния задух на сивите улици, не би се чувствала толкова нещастна, мислеше си, нито толкова виновна. Затова чакаше с нетърпение лятото. Чужденците донасяха със себе си аромата на тамян или белгийски шоколад или цитрусови плодове, смеховете им кънтяха в златни отенъци и всички те бяха толкова различни от нея самата, че Катерина можеше да си представи, че не те, а тя е чужденка.

Белият косъм се превърна в два, а после в цял кичур, и въпреки че не можеше да го откъсне целия и да се оттърве от проблема, Катерина прилежно го втъкваше под останалата част от косата си всяка сутрин. Лошите дни, в които спеше само по няколко часа, се увеличаваха и всички около нея го забелязваха, но мислите на Катерина бяха премрежени от мрачно екрю и тя не забелязваше нищо друго освен решетките на малкия затвор в съзнанието си, през които дори слънцето изглеждаше сякаш е поизгубило цвета си.

Дойде ноември с белоснежни виелици и училище за последен път, а после… После какво? Катерина нямаше желание да учи повече, не и сега, когато се чувстваше ужасно изгубена в безцветната си апатия.

Април я посрещна с розови и индигово-сини и оранжеви зюмбюли и първата боя за коса, която си купи, защото положението ставаше все по-зле, а Катерина не искаше да изчака докато започнат подигравките, че прилича на бабичка. Направи го докато родителите ѝ бяха на работа – майка ѝ никога не би позволила ако беше там, и докато изсушаваше вече поносимата си за гледане тъмно-кафява коса, една от книгите на етажерката срещу нея привлече вниманието ѝ. „Сто места, които трябва да посетиш  преди да остарееш“.

Решетките една по една почнаха да се трошат и в деня на завършването си Катерина отново можеше да различи ярката слънчева светлина от изкуствения блясък на лампите вкъщи. Роклята ѝ беше в цвят аметист, а розовата топлина по лицето ѝ бе прогонила сивото изражение на безнадеждност.

Моравият залез се разливаше, обгръщайки черната тойота, и Катерина си мислеше, че никога не е виждала нещо по-красиво. Обърна се към Аля, за да я попита къде точно отиват, но приятелката ѝ не искаше да каже. Било изненада. След последната изненада се бяха изгубили в някаква гора в Хърватска и се наложи да вървят десет километра докато намерят бензиностанция, когато колата съвсем сдаде багажа, но Катерина реши да не се връща към онази случка; досега винаги бяха успявали да се оправят. С Аля се запознаха шест месеца след като Катерина реши да опита късмета си срещу света – без план и без посока, но със сто набелязани места, където непременно искаше да отиде по време на пътуването си. От тогава бяха минали две години, а списъка вместо да намалява, се увеличаваше. Катерина все така продължаваше да не знае какво ще прави, когато дойде краят на пътуването им и това малко я тревожеше. Сивкавата тъга обаче не я бе налягала скоро и дори белите кичури, които не винаги се сещаше да боядиса навреме, бяха понамалели. Надяваше се да изчезнат до един скоро. Надяваше се родителите ѝ да не се сърдят много. Надяваше се пътят да е безкраен. И колкото и ясно да съзнаваше, че някои неща не са вечни, продължаваше да вярва в обратното.

А надеждата ѝ се усмихваше в искрящо пурпурно.

  Автор: Гергана Русева