Цвят от глухарче

Видях първо погледите на минувачите. Гледаха го с насмешка, а той вървеше и си подсвиркваше. Усмихваше се на всеки, сваляше шапката си с театрален жест и поздравяваше. Беше набрал шепа глухарчета и даваше от тях на всяка жена,  минаваща покрай него. Те рядко ги вземаха, поглеждаха го уплашени и продължава забързано по дългия списък от задачи, който ги очаква.

Спря се и пред мен. Погледна ме със сините си очи, които бяха толкова избледнели, че почти се сливаха с бялото на окото му. Поздрави ме с обичайния си жест, а аз отговорих на поздрава му. След това той просто продължи по пътя си. Не се стърпях и тръгнах след него. Кой беше той? С какво се занимаваше? Къде живееше? Любопитството не ми даваше мира.

Личеше си, че е беден. Едва ли работеше или поне не и нещо постоянно. Но беше чист и спретнат. От какво ли се препитаваше? А въпросът, който не ми даваше мира бе: какво го кара да се усмихва? Не е ли това, което най-много ни дразни у хората?..

Обикаля дълго по улиците, а усмивката не слизаше от лицето му. На ругатните и неодобрителните погледи отговаряше отново с усмивка, блага, всеопрощаваща. Около обяд стигна до парка и седна на една слънчева пейка. Със сядането му около него се събраха гугутки и започнаха весело да цвърчат, сякаш поздравяваха стар познайник. Чак сега забелязах, че носеше стара и протъркана платнена торба. Бръкна в нея и извади парче хляб. Изяде няколко залъка от него, а останалото го направи на малки трошици и раздаде на птиците, докато им говореше гальовно. Гласът му беше красив и плътен. Сякаш пееше. Напомни ми за моя дядо, за дългите разкази, които вечер ми разказваше край печката. За миг се върнах в онова безвремие на детството, което толкова ни липсва, но така безвъзвратно бягаме от него.

Когато приключи ритуала си с птиците, мъжът вдигна глава и погледна към мен. Усмихна ми се, сякаш знаеше, че съм там и го наблюдавам. Направи ми знак да седна до него. Не можах да спра порива у себе си да да разбера повече за този странен тип и затова отидох при него. Поседяхме известно време в мълчание. Не стърпя вродената си нетърпеливост и го попитах кой е.

– Никой. Нима всички не сме никои. Прашинки във вечността, същества, които са без значение, които живеят без смисъл. Забравили сме отдавна кои сме, защо сме и какво правим на тази земя. Бягаме, крием се зад ежедневието си и не виждаме нищо, от онова, което е важно всъщност. Виж това глухарче. – подаде ми той жълтото цвете – Невзрачно е. Всички го подминават, защото за тях то няма значение. Стъпкват го., когато се окаже на пътя им. Но когато презрее, то се превръща в надежда и се разпръсква по света. Децата си играят с него, а издуханите малки парашутчета отлитат, а ние се надяваме, че ще достигнат до някого, като изпратени от нас тайни любовни послания. След това, те попадят в почвата и от тях отново се ражда живот. Е, естествено, отново никому ненужното глухарче, но все пак е живот. Всеки живот е важен…

Казвайки ми тези думи, той ми подаде златното букетче, стана и пое към шумния град. Не го последвах повече. Изхвърлих букета в коша и се прибрах. Бързо забравих за тази среща, както бързо забравяме почти всичко, което не ни засяга лично.

Но един ден прочетох нещо в един вестник, което ми припомни за странника с глухарчетата.  Там пишеше, че бездомник, блъснат от кола, е станал донор на органи, с които са били присадени на 5 души и така те са били спасени и са получили шанс за нов живот. Във вътрешния джоб на палтото си, просякът, както го наричаха, е имал Заявление за донорство. В него е било пъхнато листче, на което с красив почерк било написано – „Разпръснете ме като глухарче и дайте надежда на безнадеждните.“

Автор: Олга Клисурова