Картина с цвят на спомени

Зеленото на очите й го обхващаше и той потъваше необратимо и безвъзвратно. Сякаш беше друг свят. Свят, който той не познаваше, но нямаше нищо против да опознае. Стори му се, че е влязъл в някаква приказна история. Чувстваше се добре и искаше да се разтопи и слее с това зелено, пленило го от първия миг…

Запознаха се преди седмица. Вървеше по брега на морето подритвайки пясъка и реейки поглед над вълните. Мартенският вятър шибаше лицето му, а далечна гръмотевица водеше дъжда към сушата. Навъсени тъмни облаци отнемаха синьото на водата и правеха пейзажа черно-бял. Гларусите допълваха картината с присъствието си, улавяйки такта на прибоя. Последният разказваше живота си, изписвайки го върху пясъчната ивица. Човекът наблюдаваше всичко това като мислеше, че няма по-велик художник от природата. Изпитваше благоговение пред творческият й ентусиазъм и същевременно страхопочитание пред умението й да твори чрез стихиите.

Реши да се поразходи, за да проветри и освежи застоялите мисли, да поеме пресен въздух и да се отърве от натрупания в апартамента негативизъм. Снимката на жена му го наблюдаваше от некролога вече половин година. Отдавна изхаби сълзите си, тялото му заприлича на мумия, а изпъкналите очи придобиха блясък на елмаз. Приятелите не го търсеха и той се отдаде на обсебващата мъка. От тогава всичко около него беше черно – дрехите, въздуха, настроението. Погледът  му изгуби способност да различава цветове. Ето и сега, когато се разхождаше, времето като че ли течеше в кинескопа на черно-бял телевизор. И макар пролетта да пристига в цветна премяна и нея възприемаше по същия начин. Сякаш придоби алергия към всичко цветно и очите му отново просълзиха. Започна да носи тъмни очила. По този начин виждаше света такъв какъвто искаше – черно-бял. Такава бе и скалата с причудлива и неясна форма. Когато приближи достатъчно, за да се изясни фокусът на зрението му, забеляза фигура, може би на жена! Чудеше се какво би правил човек там и то във време като днешното! Дъждът започна да разсича въздуха с редки ледени капки, но любопитството го поведе нататък, към необичайното място.

Когато пристигна, оприличи скалата на малко плато. На самия ръб надвесен над вълните, стоеше жена с нещо бяло в ръце. Лист хартия или кърпа! Спря на двайсетина метра за да не я стресне. Не знаеше какво е намислила, но реши да прояви самоинициатива и да я спаси. Едва ли беше го забелязала. Каза си, че трябва да остави чадъра, за да са свободни ръцете му. Дъждът се усилваше, вятърът напираше, морето се вълнуваше в синхрон с тях, а той не отделяше очи от нея. В момента на допира до скалата пред него избухна светлина. Бяла като безкраен киноекран. Запита се къде изчезна всичко? Почувства се малък като прашинка. Прашинка, която не виждаше нищо друго, освен безкрайното бяло и чува единствено несекващ тътен. Явлението му се стори интересно от гледна точка на физиката… всъщност не беше ли на някаква скала, където наблюдаваше някаква жена?

– Не, това не е възможно! Та аз съм прашинка! А прашинките не могат да разсъждават, нито да говорят, нали? Сигурно сънувам! Ехоо, има ли някого? Чува ли ме някой?

– Защо си тук? – чу непознат глас зад себе си.

Когато се обърна, за да види кой говори, едва не припадна. Поне така му се стори, защото бе забелязал, че няма крака, нито тяло. А само очи, но и за тях не бе сигурен. Срещу  него стоеше огромна уста с червени устни, чийто глас вероятно беше чул. Преодолявайки неверието си с мисълта, че всичко е само сън, рече:

– Мен ли питате?

– Вероятно, защото не виждам другиго – отвърна устата, разкривайки два реда бели зъби в перфектна усмивка.

– Но, но… как е възможно?

– Кое, една уста да говори ли? Нали това й е ролята.

– Да, но сама уста…

– Не си ли слушал, че „В началото беше Словото…”

– Боже, как…

– Е, чак пък Бог, но благодаря за комплимента!

– Не исках да кажа това, но да не би наистина да си Той?

– Нито Той, нито Тя! Аз съм То – твоето съзнание.

– Как така?

– Аз, ти все едно, дори този безкраен бял екран. Погледни в него и кажи някаква дума, която и да е! Хайде!

– Добре! Дърво – току-що изрекъл го и то се появи върху платното съвсем като истинско.

– Продължавай! – рече устата.

– Скала! – и тя изникна от нищото пред него.

– Давай смело! – окуражи го тя.

– Море… облаци… дъжд! – всичко никнеше незнайно откъде и заемаше мястото си, все едно винаги е било там. Бялото постепенно отстъпваше място на цветовете, които даваха форма на думите и ваеха неповторим пейзаж. Продължи да експериментира с нови думи – къщи, пътища, растения, животни. Словото вършеше своята работа твърде лесно, а скалата му се струваше определено позната, но какво ли й липсваше? Затова реши да е по-смел:

– Жена! – изрече някак си повелетилно. И тя се появи, на ръба на скалата. С нещо бяло в ръце.

– Аз, аз, аз! – викаше неистово, вероятно спомнил си за намерението да я спаси. Гласът му заглъхна и стана немощен. Изчезваше като в някаква фуния. Срещу себе си видя Устата, която засмукваше като торнадо и унищожаваше сътворената от него картина. Тъй като беше част от нея, действието го повлече в скоростно спускане към малка черна точка. Шеметното приближаване към нея увеличаваше размерите  и цвета й, а той се смаляваше и гореше в червено. Точката бе се превърнала в огромна синьо-зелена планета, в която така стремглаво щеше да се разбие. Точно, когато трябваше да се случи, чу гръмовен тътен и удар в гърдите, от който очите му се отвориха широко. Срещу себе си видя устата и конвулсия от паника премина през тялото му.

– Защо си тук? – попита го тя.

– Мен ли питате? – и едва изрекъл го, доби усещане за deja-vu. – Ти си моето съзнание, нали? Пред него се стелеше зелено петно  и той потъваше в него необратимо и безвъзвратно. Сякаш беше друг свят. Свят, който той не познаваше, но нямаше нищо против да опознае. Стори му се, че е влязъл в някаква приказна история. Чувстваше се добре и искаше да се разтопи и слее с това зелено, пленило го от първия миг…

– Хей, не се унасяй отново! – чу близък глас.

В следващият момент погледът му се проясни и той видя най-прекрасните зелени очи, които могат да съществуват у една жена. Не можеше да отдели поглед от тях. Едва сега разбра какво е да се чувстваш като хипнотизиран. Изпълваше го блажено бездействие, но се сепна от собственото си възприятие за цветно възприемане на света. Обхвана го нов пристъп на паника, защото преди шест месеца пожела да вижда черно-бяло и как стана не разбра, но се получи. След това даде обет да възвърне цветните си сетива, само ако Господ  реши, че има на света друга жена, с която могат да бъдат щастливи. Малко егоистично от негова страна, в онзи  момент да мисли за собственото си щастие, но тогава беше сляп от мъка и мислеше, че това няма да се случи докато е жив. До преди малко. Защо ли се сети за фразата на Уилям Купър: „Неведоми са пътищата Господни”? Поуспокоен от нея отвори широко очи и чу несвойствения си глас да изрича:

– Прости ми ангел мой!

– Ха-ха, изглежда мълнията здраво те е праснала, но си късметлия! – каза зеленооката нимфа с червеникавата коса. – Е, чак пък ангел… но благодаря за комплимента!

Не искаше да уточнява, че това бяха думи насочени към съпругата му, която може би наблюдаваше сцената от оловното небе и реши да продължи разговора:

– Коя сте тогава?

– Най-обикновена художничка, търсеща вдъхновение в природата, но вместо това станах свидетел на най-чудното превъплъщение.

– Наистина ли?

– Разбира се – засмя се тя. Мисля, че си Зевс, който слезе в човешки образ на този бряг.

– Не помня нищо от предишния си живот като Олимпийски бог, но сега пред мен е най-прекрасната богиня!

– О-хоо, май се съвземаш твърде бързо за човек!

– Човек се съвзема толкова бързо, колкото му позволи заобикалящата го среда.

– Тези житейски прозрения да не ти ги втълпи мълнията?

– Дори не се познаваме, а вече се заяждаме – каза той и понечи да подаде ръка, но изохка от болка.

– Спокойно, стой спокойно! Линейката вече идва. И не забравяй да благодариш на дървото отклонило небесния гняв към себе си!

– Едва ли ще ме разбере, но след като настояваш. По-скоро ти си тази на която трябва да благодаря.

– Не знам дали този е най-добрият начин на запознанство, но го възприемам като знак свише. Идвам тук всяка неделя. Когато се оправиш, ако все още ме помниш, можем да продължим разговора си…

„…оранжево-бяла линейка пръскаше синя светлина на фона на проясняващото се небе. Пронизителната й сирена заглъхваше в мъгливия следобеден град. Златисто слънце надничаше зад перде от скъсани сиви облаци. Синьо-сивото, доскоро, бурно море отмерваше пулса си със самонадеяни вълни, разбиващи илюзиите си в твърдия брак между пясъчно-жълта скала и зелени водорасли. Обгорено от мълния дърво със зелена корона и жилави корени уверено стоеше на каменния престол, от който наблюдаваше колебливите морски настроения. Жена около трийсетте с дълга червена коса и закичена жълта хризантема стоеше пред платно с четка и палитра в ръце. Извърнала поглед след линейката, не забелязваше закачките на вятъра с разпуснатата й резедава риза…”

Възрастната жена обърна картината. Надписът на гърба гласеше: „За спомен от едно необикновено запознаване!” Следваха нейният подпис и дата отпреди трийсет години.

Тя изгледа с умиление тичащите около нея внуци, изтри с длан насълзените си зелени очи и окачи картината на мястото й. Някой ден щеше да им разкаже за необичайното запознаване с дядо им, който толкова много ги обичаше. А сега може би ги наблюдава с любов от светлосиньото небе. Да, да, няма как да е другояче! Там някъде трябва да е домът му, нали е гръмовержец.

Март 2016

Автор: Димитър Иванов Пенчев