Бъркодушеца

       Първата пролетна буря неудържимо свиваше голите, още, клони. Далечни гръмотевици насмитаха облаците и подобно на овчарски псета засъбираха сурото им стадо между Балкана и Веслеца. Вятърът бъркаше все по-черната смес от ултрамарин, лилаво, мораво, сивочерно,мръсно бяло и дори златисто, от промъкнали се през пластовете на кашата слънчеви лъчи.

         Над града падна черен мрак, в чиято пазва ечеше воя на сприята в антените и жиците.  Мълния  светна, а гърмът и отекна като като в бъчва.

         Там където преди малко се виждаше задния вход на градската поща със спрелите пред него вартбурзи и лади и къщата с кръшна разчупена снага, но с парцаливи дрехи, и другата триетажна простоватата, приличаща на склад, изчезнаха.

         На тяхно място гореше оранжев, пушлив пламък, чийто езици лакомо ближеха дъното на огромен, черен казан и слюнките им се превръщаха в гъст, смрадлив, като от пъклото, дим.

         Около раззинатата паст на съседа се въртеше пищно облечен господин със странна физиономия. Високото чело преминаваше в огромен букет буйни къдри. Под него огромен гърбав провиснал нос, който си говореше с гротескно изпъкнала брадичка от ”милимунда” разстояние. Сегиз-тогиз той артистично отмяташе къдрите си назад, бъркаше в казана и изтръгваше от там викове на недоволство, гняв, ужас и отвращение. Заедно със звуците от гърлежа излитаха и разноцветни пръски, но бързо се превръщаха в мазен дим и сажди. Оня постоянно обръщаше съдържанието на казана и глух за ответните звуци си тананикаше лукаво:

                   “Зло – добро, добро – зло

                     все едно са потекло –

                     между тях и ний летим.

                     Хайде в смраден лъх и пъклен дим”.1

         При всяко проблясване на мълния ”артистът” вадеше с машата си нещо, прилично на човешка душа, и недоволно го хвърляше обратно. А после се навеждаше и сбутваше огъня….

         Най-после доволно се усмихна, бръкна по-дълбоко в гърлището на казана и от там извади една ритаща и недоволстваща душа, разгледа я изпитателно, отдалечи я от очите си и

                   “…..трижди се въртим по три !

                   три на тебе, три на мене.

                   Три за нея – спри въртене….”   2

         Нова ритаща и пищяща душа се запремята на простора до първата, като искреше в наситен аквамарин, но о чудо, тюркоазеното помръкна, позеленя, а сетне засвети в златното жълто. Вещерът отново бърникаше, сееше разноцветни пръски и шептеше:

                   “Деветорна проклетия

                     ха опитай – разплети я”.  3

         И тъкмо държеше с машата си нова душа и вдигна художествената си десница, за да направи нова абракадабра и …Светкавица разкъса мрака и показа лицето на Бъркодушеца застинало в режеща нервите усмивка. Гърмът удари с цялата си необуздана сила казана и многоцветните души се плиснаха свободни в света.

         С всяка нова светкавица все повече цветове заемаха мястото си в пейзажа. Нищо не можа да помогне на Бъркодушеца, нито сърдитото му фучене, нито да върне изтичащите цветове отново в казана. Пищните дрехи бяха целите в пъстри пръски.

         Тресна нов гръм и този път удари самозвания артист, буйните коси пламнаха, носът-клюн се отдалечи от брадичката, за да освободи пътя на раздиращ слуха вик, но той заглъхна в последния тътен на бурята.

         Фасадата на пощата отново бе бяла, старите дрехи на малката къща, пастелно светлосиви, а триетажната наглица блестеше с охрена снага.

         Човекът в кафенето премигна като след края на филмова прожекция, изпи последната глътка изстинало кафе и стана, за да освободи мястото на друг.

1,2,3 – Уилям Шекспир,   ” Макбет” I  д.  1 – 3   сц.

Автор: Пламен Нецов