Цветът

   Помниш ли онези пролетни вечери, когато още беше твърде хладно? Тънкия филм, който като мъгла скриваше полетата в далечината, но носеше силната миризма на дървесина, стоплила сухи ръце и сухи очи, които не могат вече да плачат? Искаш ли да се върнем пак там?

   Знам, че искаш, но никога не би си признала. Малка пъпчица си ти, неразпукала още, а вече си толкова стара. Кога ще дойде пеперудата да те целуне, да изпрати тайфуна в другия край на света, за да си готова най-после да покажеш що за прекрасно цвете си ти?

   Шегувам се, мила, прости ми. Знаеш ме, че съм такъв. Тежко ми е днес. Особено ми е тежко. Искам да говоря, но ти няма да ме чуеш, а гласът ми е толкова сух. Като няма кой да ме чуе, има ли смисъл да търся думите, с които да опиша тази буря вътре в мен?

   Гледаш ме, но не разбираш. Отдавна глуха си ти.

   Изправям се бавно от мекия фотьойл, който толкова жестоко откраднах днес от теб. А ти си там някъде, но виждам твоя цвят и само толкова. Едва се откриват очертанията ти в моята памет – търсеща, трескава, изнемощяла. Старая се, мила, наистина. Но само извивката на устните ти ме привлича, толкова червена е тя. И само лицето ти виждам, но без очи и без нос. Само кожа, бяла и като че през мъглата, която не беше мъгла в онези пролетни вечери, когато още беше твърде хладно.

   Нека си припомним онова, което беше. Преди ден или два. Година или десет, или двайсет и пет. Сега изглежда само като миг, но беше малко повече. Красивата извивка на гръбнака ти и изпъкналата ти брадичка. И кожата ти, о, белотата на твоята кожа. Разливаше се като пяната на водопад направо от думите, които се стелеха измежду тънките ти устни. Казах ти, че никога не мога да видя лицето ти ясно, защото зрението ми сякаш винаги е замъглено, когато слушам как говориш. А ти говореше толкова много, че сякаш винаги те виждах през мъгла. И думите ти, тези твои думи, след които не оставаше нищичко от моето зрение. Погледнех към дървото, ти ми кажеше, че е интересно как хвърля сянка върху себе си и губи своя цвят. И аз вземах, че вече не виждах нищо, освен едно стъбло, което не е с цвета на своята кора, а в сянката на собственото си величие. Погледнех възрастна жена и – а-ха – да кажа нещо за състарения ѝ вид, ти ми казваше, че ти харесва копринената синя панделка, която краси дясната ѝ китка. И аз вече не виждах друго освен сини очи, които се смеят на един възрастен мъж, решил да ѝ припомни какво е да бъде дама на бал… Какви неща ми показа, жена!

   И ето че сега почти не виждам. Помниш ли, като разбрах, че светът започва да губи все повече и повече очертанията си? А ти говореше ли, говореше. Моята реалност се превърна в цвят. И скоро цветът беше единственото, което виждах.

   Онзи със смешната прическа ми каза, че никога преди не е виждал такива резултати на офталмотонометрията. Толкова се смяхме тогава. Няма лещи за мен, мила, няма очила. Но тогава вече бяхме на по трийсет.  Казаха ми, че съвсем ще ослепея, а аз им казах, че така е по-добре. Защото лицето ти си остава все така нежно, а казваш ти, бръчките не били цвете за очите. О, помниш ли колко се смяхме, когато онзи със смешната прическа ми предложи да се пробват да ме излекуват? Да ме излекуват! Когато мога вечно да те виждам с млечна кожа, гладка като най-най-горния слой на локвата пред блока, когато вече не вали и небето се е избистрило от облаците, които са отнесли и вятъра със себе си… Да ме излекуват!

   О, но после ми беше тъжно, признавам. Но ти говореше и говореше. С всяка твоя дума очертанията на лицето ти, извивките на гръбнака ти, формата на петите ти – всичко избледняваше, но аз нямах нищо против.

   Имаше и такива моменти, в които усещаше, че се чувствам открит и уязвим, някак далечно тъжен и търсещ. Търсех форма, но откривах само цвят. Целият свят беше сякаш импресионистична картина. Наситена, изпълнена с дълбока емоция, но далеч от прецизното, далеч от всичко точно, от всичко толкова идеално изваяно, каквато можеше да бъдеш само ти. Тогава виждах един тънък бял облак, който със ситни стъпчици изскачаше пред мен и спираше моя ход. И все те поглеждах някак особено; знам, че те поглеждах някак особено, макар да не виждах отражението си в очите ти. Плашеше ме в тези твои моменти. Имаше някакъв див импулс, от който лумваше ненормална светлина. Тя те обгръщаше в ореол, тя те превръщаше в ореол. И после упорито отричаше себе си, за да кажа аз какво наистина искам да направя в този момент. Аз и само аз: говори с душата си, ми казваше ти. И душата ми откликваше; в пурпурно и бяло. Или ще те хвана през кръста и ще заровя диханието си в раменете ти, покрити с разпиляната ти коса, и ще виждам пак цвета на черешите. Или ще попремълча малко, ще поприкрия малко и все ще завъртя нещата така, че ти да се почувстваш добре, ти да видиш очертанията, за да ти предам импресията, от която и двамата така се нуждаехме.

   Когато аз те запитах по този начин обаче, в теб се концентрираше цялото откровение. О, мила, помниш ли, когато каза, че искаш да ти прочета приказка? Споделихме ние мъката на плачещата върба; аз, почти незрящият, и ти, любима моя, със слух отворен само за толкова далечни неща. В такива моменти на невъобразима ранимост ти беше толкова емпатично и нежно, но все пак безрезервно откровена. Вярваше, че и при мен е така. И въпреки че не беше, аз се чувствах много добре. В такива моменти ти беше розова пъпка, покрита с мръсен прах, а аз бях росата, която ще умие нечистотата, за да се отвори цветът и да ме погълне цял; жаден, обичащ.

    Но ето те сега. Това е само спомен. Знам, че беше цял живот. Но той сега е в друго време. В единия миг аз галех дългите ти пръсти, а в следващия вече сякаш виждах восъка на изгоряла свещ; от белите, които палят само когато се случва нещо много свято. Това е едно друго време, мила. Време, което нося в мен. Време, обвито в мъгла и носещо цветовете на вечната пролет.

   Но ти си там сега. Облечена си в нещо от коприна; тъмно е, червено е и ти стои добре. И виждам толкова много цветове зад теб; тъмни, опушени цветове – сигурно са книгите на рафта, опрян на стената. И лицето ти е облак; като тънка пелена, която едва скрива синевата над себе си. О, мила, толкова си красива в този момент. Искам да те нарисувам с четка, но не умея, затова ще те нарисувам в душата си. Ето, приближаваш се към мен, една жена-цвят, която скоро ще изчезне. О, не, не ми задавай този въпрос. Не знам какво искам да направя, нека ти решиш. Но ти не чуваш, мила, и това толкова ми тежи. Думите ми ще бъдат погълнати от книгите на рафта и някой ден, когато някой седне да разгръща страниците, ще намери по някоя излишна думичка ето тук и пак ей там. И ще си мисли, че писателят е искал да каже нещо, но е останал неразбран. А пък то това ще бъда аз. Ето, сега отново ще скрия лице на бялото ти рамо. Само миг и ще затворя очи. Ще бъде тъмно, но няма да е черно. Ще има цвят на вишни и ще ми ухае на твоята все така млада красота.

Автор: Габриела Петрова