Цветът

Кралство Етигар,  352 г. сл. Хр.

Гилиън бягаше през Тъмната гора. Сърцето му биеше учестено от нечовешкото усилие, което полагаше да продължи, да не падне и просто да се предаде. От колко време го преследваха? Може би час? Не можеше да определи. Наивно бе разчитал, че след като се изгуби от погледа им, съществата ще се откажат. Но не би – все още бяха по петите му. Чуваше стъпките им, усещаше погледите им вперени в тила му, жадни за кръв. Ако се забавеше дори за секунда, ако се задържеше на едно място, щеше да им даде шанс да го уцелят с една от техните отровни стрели. И тогава всичко щеше да свърши. Лейла щеше да остане сляпа завинаги.

Преди две седмици незнайна болест бе застигнала годеницата му и Гилиън бе поел по опасен път, за да намери лек. Два дни пътува до Омагьосаният замък – дом на Денагел, най-безпощадният и могъщ уорлок из всички кралства. И преглътвайки гордостта си, той се моли за цяр докато гърлото му не пресъхна. Вещерът бе непреклонен: “Средство има”, казал му бе той,”но преди да го получиш ще направиш няколко неща за мен.” Гилиън не бе в положение да откаже. От тогава изпълняваше поръчките на магьосника: беше му донесъл сърцето на Двуглавия Лъв от Елмитските планини, както и рогата на бял елен – свещено животно, живеещо в Неприкосновените Източни гори на кралството. Беше се превърнал в престъпник, нарушил всичките си святи клетви, низвергнат от Боговете. А сега бе отмъкнал Синия камък от Пещерното царство на гордирите – тънки, средно високи същества със сивкав тен на кожата,с малки, но остри зъбчета, чипи носове и с по едно око, разположено в центъра на това, което хората биха нарекли чело. Имаха дълги, тънки опашки, от които изстрелваха подобни на стрелички, отровни шипове. Гилиън нямаше представа за точното предназначение на камъка, но явно бе по-ценен от колкото вещерът му бе казал.

Не усещаше краката си – бяха се превърнали в безчувствени цепеници, движещи го напред сред дърветата. Целият плувнал в пот, Гилиън едва си поемаше дъх. Погледът му започна да се замъглява. Недалеч от него се чу гърленият, ехтящ звук на един гордир и сърцето му прескочи удар. Бяха близо, прекалено близо. Още малко и щяха да го хванат, щеше да е мъртъв, а Лейла обречена завинаги. Вече му се струваше, че дробовете му ще се пръснат от борбата за глътката въздух, когато погледът му се разфокусира. Левият му крак отказа да се подчини и препъвайки се в един паднал на земята клон, Гилиън видя отровна стреличка да прелита покрай рамото му. Стреличката падна на сантиметри от него. Този път пропуснаха, но ако сега не станеше, едва ли втори път щеше да извади такъв късмет. Гърлените звуци зажужиха покрай него – опитваха се да го заобиколят, да пресекат пътя му. Не трябваше да им го позволява. Още няколко стрелички профучаха и разкъсаха развяващото се зад него наметало. Гилиън впрегна изтощените си до краен предел мускули. Златно русата му коса бе мокра от потта и полепваше по зачервеното лице. Пред уморените му сини очи проблесна светлина. За миг се поколеба в достоверността на видяното. Имаше два варианта – или бе започнал да халюцинира, или беше стигнал до края на Тъмната гора. И в двата случая не можеше да си позволи да спре, нямаше сили да разсъждава. Просто бягаше и бягаше, докато изведнъж осъзна, че наоколо няма дървета, а жаркото слънце изпича мократа му кожа. Задъхан, спря с усилие и паникьосано се огледа. Нямаше и следа от гордирите. Грозните им звуци бяха заменени от птичи песни. Сърцето му все още биеше силно, на път да изхвръкне от трескаво повдигащите и смъкващите се гърди. Гилиън запремигва и избърса с опакото на ръкава си капещата в очите му пот. На няколко метра от него се мъдреше малка дървена табелка с надпис “Вие навлизате в царството на Гордирите”. Беше напуснал пределите им. Тук нямаха право да го преследват, а и не биха се показали на пряка слънчева светлина. Заопипва откраднатият камък, увит в кърпа и скрит на дъното на торбичката му. Странна усмивка разкриви лицето му и той започна да се смее. Конвулсии разтресоха тялото му и Гилиън се свлече на земята. Едничка мисъл мина през ума му преди да изгуби съзнание – беше успял. Напук на съдбата и на Боговете, Лейла имаше шанс да прогледне отново.

***

Замъкът “Вортон”,Кралство Етигар

Изминаха две седмици откакто Гилиън го нямаше, а слуховете вече пълзяха по стените на двореца. Криеха се в сенките, шепнеха се в ъглите, и не след дълго достигнаха до слуха на Лейла. Един след друг се забиваха като копия в душата й: той беше избягал. Беше изоставил и нея, и короната. Оп, не, не. Принцът бе продал душата си в служба на злото, само за да спаси любимата си. Ах, отново не познахте! Гилиън е мъртъв, разбира се! Иначе защо ще се бави толкова?!

Лейла опита да се изправи в леглото си, но без успех. Силите й бавно я напускаха. Каквато и да беше тази болест, не се изразяваше единствено в слепота, колкото и да се опитваше да го прикрива кралският лечител. Залъгваше я, че липсата й на енергия се дължи на стреса от загубата на зрението й. Но тя знаеше, че не е така, усещаше го с всяка частица от тялото си. Движенията й ставаха все по-трудни и по-болезнени, а отварата от черен оман[1] все по-концентрирана.

След няколко минути тя направи нов опит. От усилието започна да й се гади.

– Господарке, нека Ви помогна! – една от слугините влетя в стаята

– Нерида? Ти ли си това? – попита Лейла и затърси слепешком ръцете й.

– Аз съм, Господарке…-отвърна момичето, подхващайки я под лактите – Ето така, готово.

Подпряна на меките възглавници, Лейла не пускаше ръцете на Нерида. Слепите й очи блуждаеха нейде из мрака, който я обгръщаше.

– Кажи ми, мила, има ли вест от Гилиън?

– Все още не, Господарке, – отвърна тя – но съм сигурна, че скоро ще се върне! – колебанието в гласа й бе почти осезаемо

– Да…, да…, ще се върне… – промълви Лейла тихичко

Горещи сълзи се застичаха по бузите й. Все още държеше момичето за ръце. Полекичка я пусна и рухна върху възглавниците. Замисли се, че понякога не можеше да разбере дали е с отворени или затворени очи ала за нея бе все едно. Светлините си бяха отишли, а цветът на всичко бе черно. Ах, а така обичаше цветовете!

Накрая умората надделя. С всяко вдишване и издишване, болката в мускулите и костите й я изтощаваше. В ума й изникна образа на градината в двореца на баща й. Вдъхваше аромата на лилавите и розови зюмбюли, на жълтите нарциси, на пъстроцветните лалета, на червените пролетни рози. Може би никога нямаше да ги види отново, но щеше да помни цветът на всяко едно от тях до сетният си дъх.

***

          Когато Гилиън отново отвори очи, звезди обсипваха ясното нощно небе. Едвам надигна натежалата си глава и разтърка очите си с ръце. Колко ли време бе прекарал тук, насред нищото? Всичко го болеше, но той с мъка се изправи. И идиот знаеше, че не е безопсано да остава по тези места за дълго, камо ли през нощта. Поизтупа дрехите си от полепналите по тях пръст и трева. Бръкна в кожената си торбичка и измъкна от дъното й камъкът, откраднат от гордирите. Беше го увил в парцал – вещерът го бе предупредил, че при никакви обстоятелства не бива да го докосва с голи ръце. Лекичко отметна парцала. Камъкът беше голям горе-долу колкото юмрукът му, тъмно син, с блестящи частички из него и излъчваше бледа светлина.

          Клонка изпука зад гърба му. Гилиън веднага уви камъка и го пъхна обратно в торбата. Напипа ножа на кръста си и го извади от канията. Обърна се рязко и насочи острието по посока на звука.

          Плътен, дрезгав смях се разнесе от мрака.

– Смъртните и техните играчки… – лунната светлина огря лицето на магьосника, излязъл от прикритието на дърветата.

– Ти… – Гилиън смъкна ножа, той така или иначе не би му помогнал – Какво търсиш тук?

– Пастирът не търси ли овцата си щом тя не се прибере в обора? – отвърна Денагел.

– Бях твърде изтощен, за да потегля веднага. Но успях. Камъкът е у мен. Ти обеща, че това ще е последната ми мисия. Обеща да ми дадеш лек за болестта на Лейла!

– Да, да, да – вещерът се засмя – Цяло чудо е, че си жив. Хвани ръката ми и затвори очи.

Гилиън го направи. След броени секунди ги отвори, но вече не се намираше навън. “Значи магьосниците наистина могат да се телепортират от едно място на друго” – помисли си той. Винаги бе смятал телепортацията за мит, а ето че бе станал свидетел на нейното съществуване.

Каменната зала, в която се намираха, беше толкова неприятна, колкото и самият Денагел. Мрачна и студена, тя се осветяваше само от дузина восъчни свещи. Преди да се усети, вещерът му подаваше колбичка с лилава течност. Гилиън посегна да я вземе, но той бързо я дръпна назад. Погледите им се срещнаха.

– Камъкът. – каза спокойно, но твърдо Денагел

Гилиън с неохота бръкна в торбата си и му го подаде. Имаше ли друг избор?! Трябваше да върне зрението на Лейла!

Той взе колбичката и я притисна към гърдите си, дишайки дълбоко и учестено.

– На твое място бих побързал… – разнесе се плътният дрезгав глас на магьосника

Гилиън побягна към двореца.

***

Лейла умираше.

Тя нямаше представа точно колко време й остава. Може би часове, може би дни. Нямаше как да бъде сигурна, а лечителят продължаваше да я лъже, че скоро ще е на крака. Лейла разбираше мотивите му. Той не искаше тя да губи надежда и желание за живот, но нима съдбата не действа по своята си воля, потъпквайки човешката? Сълзи напираха в слепите й очи при мисълта, че няма да успее да види света поне още веднъж, преди да го напусне окончателно.

– Лейла! – Гилиън извика името й. – Пуснете ме да вляза!

Нима бе възможно наистина да е той?

Тя опита да се надигне в леглото и промълви името му. Две силни ръце я притеглиха в прегръдка.

– О, Лейла, скъпата ми Лейла! Вече съм тук! Толкова съжалявам, че се забавих!

– Къде беше? Почти не те дочаках. Късно е, Гилиън, а аз съм изморена…- тя говореше едва

– Не е късно, любима. Аз успях, намерих лек, само трябва да го изпиеш! – говореше й той, вадейки колбичката

– Ах, любими мой, така ми се иска да те видя! Да се насладя на златните ти коси, да погледам сините ти очи…Прости ми, че те напускам така…- замъглените й, слепи очи блуждаеха в пространството пред нея.

Лейла очевидно не беше на себе си. Говореше за цветята, за зеленината на дърветата, за пролетта. Трябваше да изпие отварата веднага.

Гилиън отвори колбичката, прихвана главата й с една ръка. Наклони я назад, така че устните й да се разтворят леко. Той внимателно изля течността в устата й, следейки дори и капчица да не попадне извън нея. Лейла преглътна трудно и се закашля.

– Ето, любима моя, сега ще ти стане по-добре.

Кашлицата секна. Дъхът излезе със свистене през гърлото й, и тя се отпусна в ръцете му. Паника скова гърдите на Гилиън и той я разтресе няколко пъти, викайки името й, уви, без резултат. Нима беше закъснял? Беше се провалил?Умът му отказваше да приеме истината. Сълзи закапаха от очите му. Обърна се назад към вратата, сякаш търсейки помощ, където се бяха скупчили мълчаливи наблюдатели. Писък раздра пространството и Гилиън се обърна отново. Денагел стоеше от другата страна на леглото и държеше бяло цвете в ръката си, приличащо на мак. Тънка усмивка разкривяваше лицето му. Той тихичко се изсмя и посегна напред с цветето.

Гилиън инстинктивно се хвърли напред, за да му попречи, но коварна магия го скова на мястото му.

– Какво си мислиш, че правиш, уорлок? – процеди той през зъби

– Довършвам плана си, разбира се. Или си мислеше, че всичко това е за теб и торбата кокали в ръцете ти? – магьосникът театрално повдигна вежди и ококори очи, след което се засмя, дълбоко и гърлено.

– Ти… бил си ти… през цялото време… – светът на Гилиън рухна пред очите му.

Никога преди не се беше чувствал толкова безпомощен. Скован в магия до мъртвото тяло на любимата си. Сълзите продължаваха да текат по бузите му, докато магьосникът разкриваше целите си. Вещерът, причинил му всички тези беди.

– Нима великият Денагел ще ме довърши с цвете?…

– О, глупави ми Гилиън, това не е просто “цвете”. Това е Цветът, с главно “Ц”! – магьосникът направи драматична пауза, за да е сигурен, че човешкото същество пред него разбира какво се случва. Останалите присъстващи не го касаеха, а и те само тръпнеха в страх. – Виждаш ли, приготвям сложна отвара, за която ми трябваше много рядка съставка. А за да се сдобия със съставката ми трябваше Цветът! Семето на Цветът, мили мой, не расте току така! – тук той зацъка и заклати глава – Няма да те отегчавам с информация как се сдобих с него, но за да порастне, семенцето трябва да бъде засято в самото сърце на Двуглавия Лъв от Елмитските планини, – ужас скова сърцето на Гилиън, усещайки на къде бие магьосникът и какво всъщност той самият е направил – трябва да бъде поръсено с прах от рогата на бял елен и, разбира се, да бъде докоснато от Синият камък на Гордирите. – магьосникът се ухили победоносно. – А сега… време е за главната ми и последна съставка. – магьосникът допря Цветът до челото на покойната Лейла. Образува се тънка дъга, която се вля от главата й към цветето, което се ошари. Денагел го повдигна и вдъхна аромата му. – О, да, няма по-уханно нещо от Цветните спомени на слепец! Струваше си да те изпратя на това приключение, момче…- уорлокът се размя гръмко и изчезна в пространството.

Освободен от магията, Гилиън закрещя. Беше изгубил всичко. И себе си, и душата си, и любимата си. Насъбралата се тълпа тънеше в мълчание. Той целият трепереше и дъхът му беше накъсан. Едни го гледаха с укор, други със съжаление, трети със страх. Тялото на Лейла лежеше отпуснато върху леглото пред него. Гилиън отказваше да приеме, че нея вече я няма. Замъглените й, слепи очи все още бяха с отворени клепачи. Всичко бе планирано от магьосника, чиято помощ той потърси. Как можеше да е толкова глупав! Той напипа ножа на кръста си. Пред очите му все още стояха Денагел и Цветът. Като същински безумец той закрещя, забивайки острието в собствените си очи. Кръвта се смеси със сълзите му, но той не спря докато не рухна бездиханен на пода до леглото на Лейла.

[1] Черен оман – Symphytum officinale (лат.); многогодишно тревисто растение, използвано като лечебно.

Автор: Галена Колева