Пеперуди и цъфнали вишни

Ако, когато пеперуда размаха криле в единия край на света,

може да предизвика ураган в другия, колко ли пеперуди са нужни,

а да променят света завинаги?

Бях на девет, когато я видях за пръв път. Стоях на улицата пред бабината къща на село, засрамен от пуловера, с който бях облечен, и ровех в пръстта с върха на гуменките си. Дълбоко в джоба на якето ми стисках две стъклени топчета; в нашия край им викахме билички, а момчетата от село ми се присмиваха, защото според тях се казвали гилнички. Стисках ги толкова силно и толкова продължително, че изпотената ми длан беше като споена за тези две топчета. Стисках другата си ръка в юмрук зад гърба и това абсолютно точно отразяваше желанието ми да бъда решителен в една толкова невъзможна ситуация.

Тя седеше на Балканчето си, единият ѝ крак беше облегнат на педала в готовност всеки момент да го натисне и нашата среща да се разтопи в топлината на пролетния следобед. Но кракът ѝ и смееше да натисне педала, а другият беше като залепнал за асфалта и така този разтеглен във времето миг ставаше едновременно главозамайващ и агоничен. Усещах някакъв сладостен аромат, но не бях сигурен дали идва от разцъфналите по улицата вишни или от нейната момичешка свежест.

Нямаше по-зелен поглед на света от нейния, мислех си в онзи момент, ако въобще беше възможно да се формулира някаква конкретна мисъл при срещата на моя срам с това нейно зелено. Русите ѝ кичури палаво галеха раменете ѝ, чак до колана на жълтата ѝ рокля на цветя. Точно тогава очите ѝ се притвориха леко, а миглите ѝ рязко запърхаха като криле на пеперуда и в тази секунда знаех, че светът вече никога няма да бъде същият.

***

Първите месеци в Лондон бяха най-мъчителни. Илюзията ми за лесен и подреден живот, който те чака от табелата “Пристигащи” на Хийтроу, се разби като стъклена бутилка още на следващия ден. Хазяинът на квартирата, която бях наел по интернет, ми поиска депозит плюс едномесечен наем. Разбира се, че бях подготвен за тази среща и разбира се, че бях подготвил сумата – на практика всичките ми спестявания, но въпреки това тази категоричност на ситуацията ме плесна по тила, от което очите ми изскочиха силно напред и май така си останаха – облещени и винаги нащрек. А ситуацията беше следната: бях абсолютно сам в новия си емигрантски живот, с някакви 250 паунда в джоба до първа заплата, а заплатата щеше да дойде едва след като започна работа. Даа, нещата бяха много тясно свързани и време за губене нямаше.

Имах две предварително уговорени интервюта за работа – едното за писач на парче в списание за музика със смешен тираж, а другото – в компания, търсеща онлайн редактор за корпоративния им блог. Отказаха ми и от двете по абсолютно еднаква причина: търсели хора с предишен опит в Англия. Един вид: вън на всички новодошли имигранти (или поне аз така го разтълкувах тогава).

Наложи се временно да правя декори в едно филмово студио, колкото да си плащам сметките, а вечер, когато пресушавах самотата си и поредната бутилка Каберне Совиньон, да кроя планове за онзи по-красив живот, за който бях мечтал. Всъщност, не глупавите битовизми, а самотата разрушаваше илюзиите, които бях прибрал прилежно в куфара ми. Тази моя самота бавно, но сигурно дълбаеше в представите ми за Нов Живот, отлющваше парче по парче, откъртваше пластове понякога, а друг път дори цели стени падаха с грохот, а аз оставах да дишам учестено в пушилката.

Един неделен следобед, докато се шляех по улиците – неделните следобеди бяха единственото ми време за шляене, – я зърнах за миг. Мина покрай мен с колелото си, с русите си коси, падащи меко по изящния ѝ гръб, с оголени от въртенето на педалите колене под теменужено синя рокля на цветя. Същият майски сладостен аромат на цъфнали вишни ме върна на улицата пред къщата на баба ми. Неволно погледна към мен и онзи магнетичен зелен поглед с пърхащи пеперуди породи в мен ураган. Останах да гледам дълго след нея, докато се стопяваше в далечината. От този ден нататък идвах на това място всяка неделя и чаках нейното появяване.

След тази неочаквана среща започнах да срещам свои приятели и познати от България навсякъде из града. Продавачката в Теско, например, изглеждаше точно като съседката ни в Т., леля Зоя и всеки път, когато маркираше продуктите от кошницата ми, аз мислено поздравявах леля Зоя, питах я как я кара, чувах как обяснява нещо за дъщеря си, която живее в Чикаго, за ниската ѝ заплата и високите цени на парното, усмихвах ѝ се накрая, “Bye, have a nice day!” ѝ казвах, но в главата ми звучеше като “Чао, лельо Зоя, до скоро и не се притеснявай, всичко ще се нареди!”

После започнах да срещам разни приятели от детството ми – Драго се качваше в метрото всяка сутрин от моята спирка – търсех го на платформата всеки ден и когато го зърнех да се задава, бях доволен. „Здрасти, Драго! Как си? Кога ще се видим за по бира? Айде, лека работа, до утре!” Шефът ми, мой набор, всъщност беше Симо, с който учихме заедно в Софийския. Жанет от Счетоводството беше дъщерята на една колежка на майка ми, която тайно ме ухажваше едно време, а аз се правех, че не забелязвам и само понякога ѝ намигах. Въпреки, че не я харесвах особено, това нейно внимание ласкаеше самочувствието ми.

После започнах да припознавам мои любими места – кръчмата на съседната улица беше всъщност „Дървеното” в Студентски град или „Четворката”, както всички му викахме тогава – и двете бяха на улица точно до спирка на автобус No 94. Не можеше да е просто съвпадение, нали? Това си беше едно и също място. Точка.

Детската площадка в квартала, където работех, беше онази същата от детската градина, където си бях счупил ръката като малък. В обедните ми почивки често сядах на пейката отсреща и наблюдавах децата от моята трета „Б” група как играят на „стражари и апаши” или пък на „Седморката на Блейк”. Докато един ден няколко уплашени майки дойдоха при мен и заявиха, че ако продължавам да гледам децата им толкова настойчиво, те лично щели да извикат полиция. Не поясниха защо, но беше ясно, че трябва да си потърся друго слънчево място за обедните ми завръщания в миналото.

Живеех там и тогава, в една паралелна действителност, която единствена правеше възможно съществуването ми тук и сега. Реалното за мен беше това, което живееше в спомените ми – като във филм на Вим Вендерс, където мечтите и спомените са цветни и истински, а животът в настоящето – черно-бял.

***

Най-много обичам като се събираме всички заедно по празниците – щерките, внучките, зетьовете и ние. И едните, и другите идват тук рядко, но за Великден гледат така да си нагласят ангажиментите, че да сме всички заедно.

Хлътнал съм удобно във фотьойла, пълня старата лула с черешов тютюн, който дъщерята ми е донесла чак от Америка, а внучките само чакат да се накачулят отгоре ми. „Дядо, дядо, разкажи ни приказка!” – не ми дават мира. Женско царство, какво да правя! И аз погалвам бавно брадата си, поглеждам ги изпод очилата, всмуквам от лулата и се отнасям с тях назад във времето. „Кога и ние бяхме млади, ехее… Колко скитах и аз тогава по света, но накрая пак тук се върнах. Защо ли? – Ами нещо силно ме влечеше насам. Не нещо, ами някой.” Подсмихва се тук жена ми като я разказвам тази история, но няма защо да си кривя душата. Онзи зелен поглед все тук ме дърпаше – на улицата пред бабината къща с цъфналите вишни. Бил съм като омагьосан. Като дойде пролет и като повее южният вятър, ако ще и на другия край на света да съм, на мен навсякъде на вишни ми ухае.

Когато бях на девет и я видях за пръв път до дувара на бабината къща, още нищо не знаех за нея – нито как се казва, нито в кой град живее. И двамата бяхме там за два-три дни по Великден на гости, после всеки трябваше да се върне в неговия си обичаен свят. Но светът вече никога нямаше да бъде същият; тогава все още не го знаехме. Това, което видях в нея, беше достатъчно да предизвика ураган – лек свян, примесен с една малко смешна гордост, но не пренебрежение, а по-скоро момичешка суетност. Аз уж стисках здраво стъклените топчета в мокрите си шепи, но как се случи, едното се хлъзна от ръката ми и се търколи на земята. Тя се наведе, взе чевръсто стъкленото топче, разгледа го любопитно, пъхна го в джоба си и подкара колелото си надолу по улицата, без дори една дума да ми каже. За секунда само се обърна назад и като че ли една скришна усмивка пропълзя по лицето ѝ, а на мен ми се стори, че в тази секунда образът ѝ залепна в съзнанието ми като бонбон лакта.

От този момент нататък живеех в очакване на един единствен ден – Великден. Цяла година кроях планове какво ще ѝ кажа като я срещна тогава, как да я заговоря и да я поканя на сладкарница. Великден дойде, стоях залепен на прозореца от сутрин до вечер, но така ѝ не я зърнах повече. След време разбрах, че баба ѝ била починала през зимата и техните продали къщата.

Един ден, бил съм шестнайсет-седемнайсет-годишен, бях тръгнал с приятели на кино – в Т. – тогава имаше само едно кино – и я виждам. Беше с ученическата си чантата на рамо, говореше нещо на приятелките си, които изведнъж избухваха в кикот. Ха! Значи през цялото време е била тук – живяла е в моя град, ходела е на училище някъде наоколо и може би е минавала сутрин по същите улици, по които крачех и аз!

Тя също ме забеляза и зеленото в очите ѝ се разля в мен като мента. Толкова пъти бях премислял как да я заговоря, а сега стърчах, прикован на място, и не смеех дума да обеля. Ефирна рокля на цветя се гонеше с вятъра около босите ѝ колене – стори ми се дори, че е същата рокля, която носеше в онзи пролетен ден преди седем години, само дето и тя беше пораснала с нея. Миглите ѝ пак запърхаха като криле на пеперуда и като че ли лека руменина близна страните ѝ. Тя прошепна нещо на другарките си и се приближи до мен. Като в онзи ден на прашната улица под цъфналите вишни, стояхме един срещу друг, гледахме се право в очите и си казвахме всичко, без думи.

По едно време тя бръкна в джоба на жилетката си, извади нещо, което стискаше здраво в шепа и го сложи внимателно в ръката ми. Погледнах – на дланта ми блестеше на слънцето същото стъклено топче, коeто взе онзи път. Значи го е пазила толкова време! И не само го е пазила, а и го е носила със себе си всеки ден. Изумрудено-зелено, преплетено с жълти нишки и с пръски от теменужено-виолетово – беше кацнало на дланта ми като пеперуда.

– Дядо, дядо, разкажи ни приказка де-е. Колко още да чакаме. Ей сега ще ни викне баба за обяд.

– Ха да видим сега, коя приказка да ви разкаже дядо…

– Онази, за момчето със стъкленото топче.

– Тази ли… Добре-е. Имаше едно време едно момче с едно стъклено топче…

Автор: Наталия Бранимирова Делева-Мързева