Очите

 Очите и бяха невероятни, само това помня.

А знам, че е била всичко за мен. Толкова празен съм сега. Сякаш съм бил изпълнен с живот и той си е отишъл. Повлякъл е спомените за нея. Опитвам се, но не мога да събера образ. Отделни детайли, мъгливи и неясни, но никакъв образ. Усещане за къдрици, но без досег, допир до кожа, но без длани, топлина на тяло, без тяло… като сънен спомен за призрак.

Добре, може пък да си прав, може да е била вещица, но нищо зло нямаше в нея. Аз вещиците по друг начин си ги представям. Едни такива – страховити, грозни и плашещи. А тази беше красавица, не, не си спомням – казах ти – само очите помня, друго не ми изплува като образ, само тези променящи се очи. Дори цвета на косите и не помня, но очите… очите няма да забравя.

Казваше, че са сиви. Но не бяха. За мен не бяха такива.

Когато ме погледнеше, цветът въздействаше. Затова ти казвам, че помня, но само детайли. Отделни картини и техните цветове. Дори и да е била вещица – тя беше прекрасна, само това знам.

Съвсем леки нежно-сини нюанси се появяваха, когато бях болен и се надвесваше да провери с устни върху челото температурата.

Бледозелени отенъци, когато се разхождахме извън града, крачехме в тревите и се заслушвахме в птиците.

Виолетови отблясъци в бара, поглеждащи над коктейла.

Леко фосфоресциращи нощем в постелята…

Да, тя ме гледаше с много очи. С различни очи. И това омайваше. Разтапяше и изпълваше. Пленяваше и привързваше.

Не разбираш ли? Да, помня всичко това, но няма образ – само усещането, само преливащите се цветове в тези очи и никакво лице. Обожавах я, а сега дори спомен за лицето и нямам… Като ограбен съм. Съсипан. Не знам как да обясня празнотата.

Благодаря, че се опитваш да разбереш. Човек има нужда да сподели в такъв момент. Да взема по още едно питие? Добре…

 Попитах я веднъж – какъв цвят са според нея очите и. Съвсем спонтанно, не го бях подготвял или мислил. Стана изведнъж, може би тогава бях осъзнал, че те се променят. Че са различни по различни поводи, както човек си слага различен костюм за различни събития.

Тя се обърна и ме погледна. И няма да забравя – това няма да го забравя – в очите и премина дъга. Като вълна от цветове, прилив от нюанси и отблясъци от стотици очи. Само за миг, но толкова вълнуващо и вълшебно, така покоряващо с красотата си изживяване.

Помълчахме, а тя се приближи и прошепна в ухото ми с галещия си дъх: „сиви са, но очите ми следват чувствата, а ти ме изпълваш и затова са различни”.

Много странно ли ти звучи? На мен ми се стори толкова истинско, толкова… логично дори. Нали очите са прозорците на душата… изглежда аз успявах да надникна през завесите и да видя през тези прозорци какво става в дома… каква е светлината вътре… Но какви ги говоря! Не аз успявах – тя ми позволяваше това. Да надникна.

Добре, може би си прав, че има нещо свръхестествено, но тогава почувствах това толкова изпълващо… Сякаш някой ти позволява да погледнеш и да видиш душата му. И това не се забравя. Всичко друго, но това – не, не можеш. Аз не мога… но ме измъчва, измъчва ме, защото е силно като усещане и напомня за загубата.

Ще ти кажа и другото. Не ми се искаше, все едно да призная, че си прав, че е вещица, както казваш… но е истина. С времето разбрах, взех да различавам нюансите, тези цветове, които изглежда само аз долавях. Започнах да правя връзка с цветовете и ситуациите. Опознавах я или нещо подобно. Човешкият мозък е такъв – търси връзки. И ги намира. Затова ти казвам: сини отблясъци за болка, зелени сред природата, виолетови в бара, искрящи нощем… и много, много други… първо откриваш кога се появяват най-честите цветове, после долавяш останалите и постепенно се запленяваш от това. Да, харесва ти – следиш нюансите и разбираш настроенията само от тях.

Налудничаво ли ти звучи?

Да, прав си, така беше – обичах я. Да, може би затова също, но цветовете в очите не си ги измислям – точно така се меняха. Затова не ги забравих, това не може да се забрави.

Знам защо стана всичко, аз съм виновен. Ще ти го кажа, за да ми олекне, и без това изслуша историята ми.

Не знам защо го направих.

Така или иначе – случи се.

Да, случи се с друга.

И тогава… тогава не ми се искаше да я погледна. Страхувах се от цвета, който ще видя. Боях се от него. Нещо отвътре ми казваше, че няма да е добър цвят. Че съм съсипал нещо красиво и няма да може да бъде сглобено отново. Че залепеното не е като здравото.

Разбираш ли ме?

Не, тя не е вещица. Не е направила магия, за да си отмъсти. Сигурно не ме разбираш и затова ти звучи така тази история. Аз бях там, може да не помня лицето, може да крача в призрачни сънища и спомените да са нереални, но знам как се случи всичко това.

Нараних я.

Тя също виждаше през моите очи. И видя какво се е случило.

Всичко разбра.

Веднага.

Много я заболя.

А болката има тежък цвят.

За миг го видях, преди да затвори очи и през тях да се плъзнат сълзи. После тихо прошепна: „Забрави”.

И тогава се случи.

Забравих всичко друго.

Остана цветът.

Очите и бяха невероятни, сега само това помня.

Автор: Явор Цанев