Петър Тушков: „Четенето да остава непрекъснат, пълноценен и благотворен интерес, без да се превръща в задължение или състезание.”

IMG_2107
bbinlnl
Снимка: Георги Калпакчиев

Петър Тушков (р. 1977, София) е писател, поет и преводач на художествена литература. Един от основателите на сп. Сборище на трубадури. С големи прекъсвания публикува разкази и поезия в печата от 1990 г. „Отдел „И“ е първият му роман.

Кога започна да четеш?

Когато по вътрешна необходимост осъзнах качествената разликата между умението да се чете и дълбокия смисъл от човешкия контакт с прочетеното. И в това голяма роля изигра ефектът на наратива, присъщ на някои видове книги, в които има „сюжет“ и „разказвач“.

Като се замислям сега, виждам, че първите ми спомени от книги, определяни повече като учебници и по-малко като книги, също са силно оцветени от присъствието на разказа. Например в учебниците ми за първи клас по английски или руски, където почти нямаше текст, понякога имаше по някоя занимателна история, която да запознае ученика с думи като „ябълка“, „дете“, „хвърчило“, „котка“. Ранните ми спомени от учебници не са много. Имам само още един такъв някъде в края на детството си, когато „по втория начин“ ми ксерокопираха едно великолепно британско учебно помагало за напреднали. До ден-днешен съжалявам, че по различни причини обучението ми по него стигна само до средата, когато вече знаех достатъчно добре езика и нямаше смисъл да ползвам помагалото, и в крайна сметка не разбрах „какво се случва накрая“. Всеки урок в този учебник се въртеше около кратка, изключително забавно и талантливо написана история. Тъй като изданието не беше българско и само с помощта на учителката си бях изправен пред непреведен английски текст, задачата ми всеки път беше да „декодирам“ значението на историята и да завърша успешно урока с цялостно разбиране за нея. Учебникът ме ужасяваше с монументалната за мен неизвестност на съдържанието си и едновременно с това всеки път ме изпълваше с невероятно удовлетворение от успешното вникване в разказа.

Успоредно с това възникването на вътрешната необходимост протече много просто. Често като дете, особено през летните ваканции, когато се прибирах следобед, за да хапна набързо и да изхвърча обратно навън за игри с приятели, заварвах баща си усмихнат до уши с различна книга в ръка. И все по-често се случваше баща ми да ми прочита на глас конкретния пасаж, който така силно го забавлява. Баща ми винаги е настоявал да си уча уроците (срещу което с пълно право се съпротивлявах), но никога не ме е поучавал „да чета книги“ (за което съм му много благодарен). Вместо това с готовност отговаряше на естественото ми любопитство и ми четеше на глас, понякога с часове, съвсем случайни пасажи, които още повече разпалваха любопитството ми и ме изтезаваха с нерешени загадки „за какво е историята“, докато с времето и на двама ни не стана ясно, че единственият начин да решим двойния проблем – той да си чете книгите на спокойствие, аз да науча повече какво всъщност пише в тях – е очевиден: възможно най-бързо да започна да чета сам, пълноценно и без сричане. Помня първата книга, с която започнах, но въобще не си спомням колко време ми отне, докато овладея четенето и разбирането на големи текстове – толкова бързо трябва да е протекъл преходът след това.

Едва по-късно, когато се заинтересувах и от непрозаична литература, вече като източник на знания, започнах да виждам по-ясно механизма на процеса, при който историята, разказът са и в интелектуалната игра на ума при осмислянето и приложението на нарастващия обем познание, надхвърлящо практическия индивидуален опит, идващо по най-леснодостъпен и оптимално концентриран начин главно от книгите. Не се сещам за по-ефективен път от книгите за сдобиване с огромно количество полезна и „безполезна“ информация за възможно най-кратък период от време. В това отношение книгата, текстът нямат съперници и в съвременната ни обогатена медийна среда.

Любимата ти детска книжка?

Тук се колебая между три имена – П.П. Ершов и стихотворната му приказка „Конче Гърбоконче“; Карл Май и неговия трагичен „Винету”; и Астрид Линдгрен с абсолютно всички нейни детски книги. Изброените заглавия от тези писатели трябва да са ми от най-любимите, защото нямам никаква идея колко безброй пъти съм ги препрочитал. Все пак трябва да отдам дължимото на „Конче Гърбоконче“. Отговаря най-точно на определението „книжка“, а достъпният, но необикновен и майсторски език в нея за мен беше нещо специално, което се среща рядко в не-детските книжки.

Коя беше първата книга, която те впечатли?

Истински – „Разговори с Йосиф Бродски“ на Соломон Волков.

Имаш ли настолна книга? Коя е тя?

Нито една, на която да е отредено постоянно първенство. Няма да се оплаквам, че „времето не стига“ и „има толкова много неща за четене“, че да се съсредоточава човек, колкото и да му се иска, върху една книга. Разбирам хора, които живеят с определени книги. Представям си какво са личният момент, посветен на страниците, хобито, откъсването от грижите, постоянното търсене и откриване на нещо ново, достигането до съдържанието, дори медитативното състояние на ума благодарение на един текст, а защо не и професионалната обвързаност с една справочна книга – завиждам на такива хора. За съжаление това при мен е анекдотичен проблем, защото съм постигал такава пълноценна връзка с книга само когато съм я превеждал или писал. Това е нещо, което всеки човек може би осъзнава в професията си, особено когато не може да си представи с какво друго би се занимавал – че страстта му към нея почти постоянно го ограбва от способността да се наслаждава безрезервно на резултатите от нея, но от другата гледна точка.

Казват, че сме това, което четем. Ако е така, с коя книга би се оприличил?

Точно в този момент най-вече с „Against the Day” на Томас Пинчън. В края на миналата и началото на тази година с друга негова книга – „Inherent Vice”. Паралелно с тях от известно време насам се оприличавам и с „The Book of Yokai (The mysterious creatures of Japanese folklore)” от Майкъл Дилан Фостър. От време на време му отпускам края и за удоволствие намирам прилики между себе си и книгите на Майкъл Крайтън, книгите на Мартин Скот (псевдоним на шотландския писател Мартин Милар), нерядко и с тези на Георги Марков. Едни от тях разбирам и приемам още преди да съм дочел. С други не смея да се оприличавам прибързано, преди да ми е станало съвсем ясно какво виждам, но да, когато преценя, че искам да ги дочета, винаги съм на мнение, че бих се оприличил с тях.

Когато някоя книга много ти хареса, изгълтваш ли я на един дъх или й се наслаждаваш на малки хапки?

Първото се е случвало. Второто ми е невъзможно, дори четенето да продължи с месеци при особено трудни и поради това удовлетворителни текстове, защото незабавно, още сега, трябва да прочета тази книга! Искам да знам, искам да възприема цялостно, да снема веществената преносна среда на текста в себе си, където да продължи да се развива и да ме определя дълго след прочитането, което обаче не виждам съществена причина да отлагам доброволно или да разделям на дажби.

Книга, която е надминала първоначалните ти очаквания.

Това не е лесен отговор, защото виждам в него опасност да издам от какви предубеждения страдам. Добрата новина, когато някоя книга надмине първоначалните ми очаквания, е, че съм надмогнал тесногръдието си.

Има ли книга, която не си успял да дочетеш?

Твърде много, поради разнообразни причини. Най-конфузната от тях – когато признаците в текста, че създателят му не осъзнава какво и как пише, достигнат катастрофално критична маса. Тогава останалата част от книгата е ясна по доста тъжен начин и създателят й заслужава минималното уважение да не се споменават нито името му, нито заглавието на произведението, дори като „не го дочетох“, особено в публични изказвания. Каквито и да са другите неизброени причини, мисля, че с взимането на една книга се съгласявам по подразбиране, че ако говоря конкретно за нея, трябва съм подготвен докрай, да съм я прочел.

Колко книги си купуваш месечно?

Понякога нито една с месеци, защото се презапасявам „на килограм“ с интересни заглавия. Даже става страшно, ако в разплащателната ми сметка има неблагоразумно голяма внесена сума и съм се залутал от скука в нелепо лесния за пазаруване магазин за електронни книги на „Амазон“. Ако такава статистика интересува или би помогнала на някого – 52 художествени книги годишно е хубаво средно число. Добавете към тях справочните заглавия, които в идеалния случай на един умствено здрав индивид би трябвало, също средно, да изникват като желание пак веднъж седмично, и – моля! – определете ценовата си политика в рамките на разумното за един простосмъртен читател, работещ за хляба си и за някои други простички удоволствия от живота в България.

Споделяш ли книгите си с приятели?

Да.

Вярваш ли, че електронната книга ще „убие“ хартиената?

По-скоро, че неизбежно ще я надгради. Но въпросът може и да е неправилно формулиран спрямо онова, което ще се случи някъде там, в бъдещето. Електронната книга е изключително важно явление. Един от начините за успешното й комерсиално налагане обаче – моделът на „затворената градина“, циркулацията на читателя във верижната екосистема на брандираните електронен магазин / електронен четец / потребителски профил – на моменти силно противоречи на духа на книгата изобщо: свободата за обмен на знания, безпрепятствения достъп до информация и култура, правото, а не привилегията да бъдеш образован и цивилизован. Мисля, че хартиената и електронната книга на този етап се категоризират в различни посоки поради необходимост, поради състоянието на развитие на технологиите. През деветнадесети и двадесети век модерното книгоиздаване най-после изземва мощно функциите на устната разказваческа традиция – от малката към многомилионната общност. В даден момент „електронна книга“ (или в каквато там неочаквана медийна технология за възприемане се превърне) ще означава „начинът да си разказваме, онова, което трябва да знаем“.

Кои писатели са те вдъхновили да започнеш да пишеш?

Всички, които бяха достъпни по рафтовете в читалището на основното ми училище, в училищните и в клоновете на столичната библиотека. Едновременно с това се допълниха с писателите по претъпканите сергии на Славейков. Със съзряването младежките увлечения стават сложни за определение – влиянието им върху читателското вдъхновение за писане е и сравнително, защото са в диалог с все още непрочетени и неподозирани литературни великани. Без изключение писателите от конспекта по български език и литература, с който се сблъскваме по неволя и отрано – трудно е да пренебрегнеш толкова добри писатели и поети като вдъхновение, дори и да са те били с пръчки, за да прочетеш написаното от тях… даже ти се предоставя известен повод за размисъл върху абсурда на този факт. Специално споменавам Радичков, на когото не мога да се наситя, а от по-новите Здравка Евтимова и Деян Енев (привидната лекота, с която в определен момент разказите им се появявах из печата); мога да спомена приятни имена като Верн, Вонегът, Сароян, Селинджър, без съмнение – Шекспир, и покрай това не мога да пропусна работата на добрите български преводачи, каквито винаги сме имали и които считам за пълноправни писатели (с готовност признавам таланта им, без да ги обременявам с отговорността и проклятието на имената, които превеждат).

Твоето пожелание към четящите хора?

Най-простото, но най-крехко нещо. Четенето да остава непрекъснат, пълноценен и благотворен интерес, без да се превръща в задължение или състезание.